Доста време не успявам да намеря точните думи за тази книга. Толкова е магична, толкова завладяваща, толкова обладаваща… Шедьовър, който винаги ще ме тегли обратно към себе си.
Трима души, които един за друг са целият свят. Високомерният доктор Хувенал Урбино, който изминава нелекия път до един от градските първенци и безспорен авторитет в областта на медицината, културата и стила на живот. До него – невероятната му съпруга Фермина Даса, преминала през една жарка младежка любов и намерила уютен, спокоен и закътан пристан в брака си с Урбино. Една любов, започнала с клетвата пред олтара, растяла с всеки един ден споделен живот и завършила след десетилетия в изпълнение на онези често пренебрегвани думи – “… докато смъртта ви раздели”. И третият, вечният излишен – Флорентино Ариса и беззаветната му любов към Фермина. Любов, отвъд всякакви граници и срокове, отвъд пространството и времето, от онази – вечната, дето май само в книгите вече намираме.
Габриел Гарсия Маркес не може да бъде преразказан. Преди дни стояхме на една сцена с екипа на “Аз чета” и говорихме, и говорихме, и говорихме за тази книга… и нищо сякаш не казахме. Защото всеки я бе усетил по различен начин.
Всички в тази книга са посвоему луди, ако съдим по днешните мерки. Най-луд, естествено, е Флорентино Ариса, който за десетилетия не желае да забрави Фермина и упорито гради живота си, за да се подготви за неминуемия миг, в който доктор Урбино ще я освободи от брачната клетва.
Флорентина Даса, красива и изумителна в своята царствена гордост, която от безумно влюбена в един мираж девойка преминава към сериозния живот на съпруга на мъж от висшето общество, подчинявайки себе си на мъжката власт. И после, след неговата злощастна смърт, съумявайки да продължи напред с любовта, която я е чакала толкова време навън.
Самият доктор Урбино със своя строг график, със странните си привички, със съграждането на духовност сред неизбежната тъма на провинцията. Със злощастната си изневяра и безпределна любов към съпругата си. С нелепата си смърт, толкова тъжна и толкова нелогична. Към него Маркес е жесток, много жесток – добър живот, но глупава смърт и триумф на Другия след това.
Прозата на Маркес… невероятно топла, мека, удобна…
Но ще спра тук. Корабът плава по реката, а над него се вее жълтия флаг. Холерата закриля любовта, каква по-луда метафора на триумфа на Живота над Смъртта, на Страстта над Старостта
Препоръчвам да видите и ревютата на Милена Ташева и Вал Стоева в “Аз чета”.
