Очакването ми за „Макбет“ нарастваше в последните месеци – само можех да гадая как се е справил големият Ю Несбьо със задачата да пречупи една от класическите Шекспирови драми през своя смайващ талант да дълбае из мрачините на човешката душа. Започнах романа предпазливо, но бързо оцених, че наистина се движи плътно и неотклонно по сюжета на пиесата, та се отпуснах – знаех какво ще се случи и можех да оценя спокойно как е направено. С майсторство, еднозначно. Не вярвах, че е възможно поетиката така да се съчетае с криминалния сюжет, но Несбьо (и Ева Кънева) диаболично ме убедиха, че това е възможно. И макар да чух от няколко фена на Несбьо, че книгата ги е разочаровала, защото не е „несбьова“, а повече „шекспирова“, аз съм удовлетворен от точно това, защото не съм и очаквал историята на Макбет да е роман за Хари Хуле – очаквах норвежецът да докаже разностранния си талант и да избяга от онази атмосфера. И той го прави – не както в поразочароващата „Кръв по снега“ например.
Всъщност „Макбет“ прилича и на новелизация на добър филм за Батман – имаше един-два такива сред цялата навалица. Градът, в който се вихри Макбет, има подчертана Готам атмосфера, където вихрещата се корупция, отчаянието и примиреността са взели връх. Това е град на безработицата и на отказа дори от привидна законност – години наред полициейският началник е управлявал диктаторски в съдружие с криминалните групировки. Сега обаче той е мъртъв, огромната му позьорска статуя скоро ще рухне в реката, а начело на полицията застава човек, който започва мащабни реформи – Дънкан (който е запознат с пиесата, ще се ориентира). Предизвикателството пред него е не само да изчисти собствените авгиеви обори на силите на реда, но и да се пребори с двамата водещи наркодилъри в града – Хеката и Свено. И не е много ясно на кого може да се опре и кой е на заплата при лошите.
Макбет е доблестен, но способен с лекота да убива полицай, израстнал в сиропиталище, попаднал под властта на наркотиците, но спасен и насочен по правия път. Прагматичен и фокусиран, той иска само да върши добре работата си и да се прибира при своята красива Лейди, загадъчната собственичка на най-скъпарското казино в града. Обичта им е страстна и абсолютна – и точно тя ще ги отведе към падението. За броени дни редът рухва, кръвта започва да се пролива, а градът с изумление наблюдава как надеждите му за справедливостта биват погребвани.
Сега, ясно е, че Несбьо е окован в сюжета на пиесата – и като директно заема имената на героите от нея, прокарва ясна нишка какво се очаква да се случи. Затова и може да се каже, че насилието започва прекалено бързо и не е добре обосновано, буквално за броени дни добрият герой се превръща в чудовищен злодей, който вижда врагове навсякъде. Определено смятам, че ако авторът бе подходил по-различно, щеше да измести далеч назад всички предателства и обрати, които се сипят адски начесто, и ще обрисува по-добре образите и на Дънкан, и на Макбет, и на Банко, и – особено – на Лейди. Да не говорим за Хеката, който дирижира уж всичко, а остава почти безплътен образ през цялото време.
И все пак има нещо толкова впримчващо в този трилър. Ноар атмосферата, поетичните диалози, толкова различни от прямия, уличен език, на който съм навикнал при Несбьо, постоянното натягане на напрежението и повишаването на залозите – броени дни на безмилостно проливане на кръв, предателства и хладнокръвни убийства дори на жени и деца, което рядко си позволява кой да е автор. Но Шекспир си знае работата – и Несбьо достойно пренася неговата пиеса в книгата си, която може да изглежда доста дебела, но се чете бързо и ударно, просто не можех да я оставя. Определено „Макбет“ се родее с майсторството на Майкъл Добс в първата част от „Къща от карти“, където също нагледно се описва как се краде и задържа власт.
А сега е време да се върна при Хари Хуле, на половината от неговите случаи съм и очаквам още и още от дозата си.
