Като дете препрочитах неуморно „През яростта на бурите“ на Леонид Репин, прекрасна книга за Великите географски открития, отправях се пак и пак с невероятни смелчаци сред моретата и се вълнувах от техните приключения. Затова и когато видях, че излиза ново издание на „Магелан – човекът и неговото дело“ на Стефан Цвайг, при това в превод на Асен Разцветников, замечтах пак да „бродя из непристъпни морета“, ако мога да се позова на Мелвил и неговия „Моби Дик“.
Биографията, която пише Цвайг, е поезия в проза – още от първите си страници, в които споделя защо е решил да напише тази книга, а именно за да напомни на съвременниците си, че там, дето тогава и днес се пътува бързо и в пълни удобства, едно време пионерите са си пробивали бавно и мъчително път, често на цената на безброй човешки животи. Той се спира подробно на времето на Великите географски открития, на нуждата от тях, защото търговията с подправките е монополозирана от Венеция (тук се сетих как в „Пътищата на коприната“ Питър Франкопан пише: „Златото и среброто, отнети от Америките, поели към Азия; именно това преразпределение на богатството дало възможност да бъде построен Тадж Махал.“). Тук за много кратък период от време една малка държава претендира за власт над огромни части от света: Португалия „разглежда цяла Африка, Индия и Бразилия като свои собствени области“, като в началото на XVI век е изпратена цяла военна флота от… 20 кораба, която трябва да завладее… Изтока, нищо повече, нищо по-малко.
А Магелан е един от многото завоеватели, които се оказват в този Изток, опознават го, воюват неумолимо, но така и не получават нищо особено в замяна на вярната си служба. А при завръщането си в забогатялата Португалия получават основно пренебрежение – но както Цвайг пише, неговата истинска родина са приключенията, и той отива да ги дири в друга държава, където се преборва с още и още спънки, включително ставайки испанец по брак.
Колкото и малко да знаем за него, все пак едно остава положително – тоя тъмен, малък, незабележителен и мълчалив човек никога не е притежавал нито зрънце от дарбата да се нрави на другите.
Цвайг описва напоително и вълнуващо отчаяната му борба да убеди испанския крал, че знае път, който ще го отведе от Атлантическия до Тихия (както сам той ще го нарече) океан, път към подправките, който избягва португалския монопол, узаконен и незаобиколим с папска була. Успехът му е сам по себе си невероятен, обещанията на краля също: „една двайсета част от приходите, които биха донесли откритите от тях земи“, „изключително право върху два острова, в случай че им се отдаде да открият повече от шест“, а срещу това „кралят изрично се задължава да въоръжи пет кораба с определен тонаж и да ги снабди с хора, хранителни припаси и артилерия за две години“.
Той изпитва лично всяка стока, изчислява всяка сметка, преглежда лично на борда всяко въже, всяка дъска, всяко оръжие; той познава всеки от петте кораба от върха на мачтата до дъното му като пръстите на ръката си.“
Образът, който Цвайг рисува, е на неумолим перфекционист, фокусиран върху само едно нещо – да открие своя проход през американския континент (за който има грешна карта, както скоро сам ще се убеди), и е готов да жертва всичко, да се изправи срещу всички… което и ще му се наложи. А най-важното е, че знаем това, защото на единствения оцелял кораб и сред малцината върнали се негови моряци е италианецът Антонио Пигафета, който разказва истината за този мразен от всички португалец. И защото, както казва Цвайг: „световната история обхваща единствено само ония малки осветени отрези, които случайно са били изтъкнати от писатели и учени.“
Самият подвиг на Магелан и неговите моряци е описан подробно във всичките му страховити краски – от безкрайното пътуване и дирене на прохода във всяко заливче, през бунта на враждебните испански капитани и неговото кърваво потушаване („…Магелановата строгост и непримиримост биват след време оправдани чрез неговия успех ако не морално, то поне исторически“), през пленяването на патагонски жители, които сетне умират от глад, както и мнозина моряци, през почти чудодейното преминаване през трудния и опасе наречен по-късно Магеланов проток, бягството на най-големия кораб, след като най-малкият бива загубен, и сетне трите месеца през безбрежния Пасифик и драматичните събития после, при които великият мореплавател губи така глупаво живота си точно когато е постигнал своя невероятен, абсурден, невъзможен сякаш успех.
Нещо интересно – всъщност човекът, обиколил пръв Земята, е робът на Магелан, Енрике, „отмъкнат от остров Суматра и пренесен през Индия и Африка в Лисабон… и се е върнал пръв около въртящото се кълбо пак при единствения народ, който той разбира и който го разбира“. А не по-малко интересен е подвигът на оцелелите испанци, които с един-единствен кораб трябва да минат през целия Индийски океан, покрай нос Добра надежда и да се доберат до Испания, без да спират нийде, защото властващите във всичките тези земи и морета португалци имат за задача да ги заловят и да осуетят тяхната експедиция. И успяват, макар и да пристигат като ходещи скелети – осемнайсет мъже се връщат от близо тристате, заминали с петте кораба преди три години.
Разписах се излишно, знам, но книгата страшно много ми хареса, написана и преведена е в старомоден стил, който ми допада силно, а самият подвиг на мореплавателя и неговите моряци е толкова вълнуващ при всяко четене, няма значение, че знаеш какво ще се случи. Истинско удоволствие е „Магелан – човекът и неговото дело“ и е прекрасно, че още една книга на Цвайг заживява нов живот у нас.
От същия автор
Още по темата
