Магистрала „Линкълн“ отвежда от един край до друг

-… Както и да е, извинявам се за безпокойството.
– А, не си ме обезпокоил, аз просто си четях.
Аха, помислих си аз, и зърнах ъгълчето на някаква книга да се подава изпод гънките на завивката. Трябваше да се досетя. Горкият старец страдаше от най-опасната от всички пристрастяващи слабости.

Няма как да не започна с „Един аристократ в Москва“, онази толкова красива историческа приказка на Еймър Тауълс, вълшебно преведена от напусналия ни предни дни повелител на перото Любомир Николов-Нарви. Когато прочетох книгата преди шест години, написах, че „точно такива книги ми връщат вярата в голямата, старомодна, но неостаряваща, разказваща романтични истории и събуждаща топли емоции литература“. И съответно може да си представите очакванията ми към другия роман на същия автор, който зачетох – „Магистрала „Линкълн“. Едно пътешествие, което те повежда на непредсказуемо приключение от първата до последна страница, простряло се едва в няколко дни, но изпълнено със събития и предизвикателства. И всеки от тези дни изпълнява желанието на един от героите, който иска да избяга от това „всеки ден да е всекидневен ден“, а мечтае да преживее „един-единствен по рода си ден“.

Действието се развива в средата на миналия век и започва с минорното завръщане на осемнайсетгодишния Емет Уотсън в родното му градче в Небраска. Прекарал е известно време в поправителен дом за непълнолетни за неясна отначало простъпка, а у дома го чака само малкото му братче Били. Баща му е починал наскоро, майка му е напуснала семейството преди години и нямат вест от нея, а скоро става ясно и че банката прибира имота им заради неизплатени заеми. Пред двете момчета се е простряла само примамливата възможност да се качат на скритата в гаража кола и да поемат на път по магистрала „Линкълн“, създадена от Карл Джи Фишър през 1912 г., който „вярвал, че американците трябва да могат да стигнат с автомобил от единия край на страната до другия“. Били е убеден, че ако го направят, то в нейния калифорнийски край неминуемо ще открият майка си, но този иначе безпогрешен наглед план рязко се усложнява, когато внезапно в къщата с пръкват появяват две момчета, приятели на Емет от поправителния дом. Които нито повече, нито по-малко са избягали от него и имат план за споделяне.

…за Емет това беше благословия и настойчиво насърчение да не съжалява, да не се колебае, да не изпитва каквато и да е вина, ако реши да остави зад гърба си тези над хиляда декара, на които баща му беше посветил половината си живот, стига да го направи, за да последва собствената си съдба без завист, без подражание и по този начин да открие сам за себе си на какво е способен.

Двамината смелчаци, Ули и Дъчис, са същинските главни герои в този роман, колкото и Тауълс да се опитва да ни убеди или да се самоубеди в обратното. Причудливи и сложни характери са, като единият се забърква в сериозни неприятности, защото изпитва непреодолим порив да подпали един синонимен речник (който го „дразнеше, подкачаше и подстрекаваше“, както пише хитро авторът), но го прави на крайно неподходящо място, а другият хич не си поплюва с юмруците, но пък изпитва свиреп порив към справедливост и винаги държи да е изплатил дълговете си. Двамата имат грандиозно предложение към Емет и Били – да се отклонят с доста от предначертания път и да идат до една далечна хижа, където ги чака истинско съкровище, което ще осигури на всички много по-добър старт в новия живот, който си представят. Но никой от тези смелчаци дори не подозира какви приключения ги очакват зад ъгъла.

Готовността да си изяде боя – ето това ти показва, че имаш насреща си достоен човек. Такъв човек няма да гледа отстрани и да налива масло в чужд огън, няма да си отиде вкъщи без драскотина. Такъв човек застава на преден план в центъра и стои гордо изправен, докато не стане така, че изобщо не може да стои.

Защото това не е роман за успеха – това е роман за провала. За надеждата, която лесно се разпалва, но сетне гасне, за ентусиазма на няколко деца, които не знаят що е страх и примирение. Читателят нито за миг не може да прозре какво го очаква, защото истинска въртележка от събития започва от мига, в който колата е запалена и поема на път. Заедно с отделните траектории на всеки от героите Тауълс е вмъкнал и много други малки истории като тази на цветнокожия Юлисис, който търси избягалата си любов (най-стряскащото му преживяване е как се крие в ковчег, за да се спаси от торнадо, след като не му позволяват да влезе в спасителна къща), или пък на злощастника Фици Фицулямс, който в своята славна актьорска кариера преминава от образа на Уолт Уитман, през този на Дядо Коледа, за да катастрофира непредпазливо в лошо подбраната роля на Карл Маркс. Авторът ни води из Америка на поредното причудливо приключение по пътищата, но и ни прави свидетели например на един конкретен исторически момент (гарниран със снимка, която би изглеждала чудато, ако не извикваше спомен за пустите улици от ковид карантината), в който се извършва учебна тревога и улиците на Ню Йорк опустяват заради предполагаемото падане на цели три атомни бомби над града. И в този миг Ню Йорк е „притихнал, неподвижен и като че ли ненаселен, стои си така съвсем лениво, няма го дори и онова превъзбудено жужене на очакванията – за пръв и единствен път, откакто градът е създаден“. А как се озовават в Ню Йорк, точно на противоположния край на магистралата… е, това е история, в която са намесени и властите, и едни гениални механици, които могат да боядисат издирвана от полицията синя кола в жълто (което може да е като царевица, може да е като стършел), една книга за приключенци в историята (и истински, и митологични) и нейният автор професор Абърнат, и возене гратис в товарни влакове, и дирене на най-високата сграда в света, а най-вече е история за намиране на самите себе си, за чуването на собствения глас, който нашепва подсказки какво да се прави в този вечен кръстопът, наречен живот.

Къде можем да поставим „Магистрала „Линкълн“? Навсякъде, където говорим за добра литература. Тоналността на романа е много различна обаче от другия, с който наченах този текст. Разбира се, най-лесно е да направя препратка към „Спасителят в ръжта“ на Селинджър, Емет е очевидно образ, който черпи вдъхновение именно от терзанията на Холдън. От друга страна, гениалното му братче ми напомни силно на чудесния герой от “Избраните творби на Т. В. Спивет” от Рийф Ларсън. Усеща се нещо от приключенските пориви от „Момчешки живот“ на Робърт Маккамън, а братските отношения между тия момчета нямаше как да не ми напомнят за „Мостът на Клей“ на Маркъс Зюсак. Но нищо от тия препратки не може да подготви за същинското важно в тоя роман, което се стоварва изневиделица в края.

Защото Еймър Тауълс разказва съвсем друга история, не тази, която е очевидна и която наглед има потенциал да продължава неопределено дълго. Не, истинската история е друга, има предопределен край и сами ще си я откриете, в крайна сметка това е роман за изплащането на дълговете. И за това, че не можеш да бягаш от самия себе си вечно. Дори да имаш чудесна кола.