Дълбоко в душата си никой магьосник не се съмняваше, че един-единствен е естественото количество за хора от неговия занаят.
Чета си какво съм писал за „Магизточник“ преди дванайсет години, когато я прочетох за пръв път (цък тук, ако ви е интересно) и всъщност това е един от малкото стари текстове, които си харесвам, показал съм прилично какви чудесии се случват в точно тая книга, която най-сетне разкрива истинската натура на магьосниците. Или поне каква би била, ако имаха реални магически сили – както в древните времена, те биха издигнали огромни кули, от които да воюват един срещу друг (и срещу всички невинни немагьосници) до пълното си взаимно изтребление, малко тип „Шотландски боец“, където се стремяха към декапитации с истинска страст. Е, Тери Пратчет още в петата си книга от поредицата от Света на Диска решава да раздвижи нещата около Невидимия университет и повелява да се роди осми син на осми син, което си е не просто магьосник на квадрат, а на много по-голяма, направо неопределима величина – и което, между другото, дава задоволително обяснение защо магьосниците са учени строго да странят от жените: „…ако на магьосниците им бъде позволено да се размножават безразборно, рискът от появата на магизточник нараства“.
Смъртта от убийство се смяташе за естествена в магическите среди.
В крайна сметка един умел магьосник успява да измами самия Смърт и да насочи своя син към славна кариера на предводител на магьосниците срещу… ами всички останали. С поредица от ударни сцени (нищо общо с бавното развитие от „Еманципирана магия“, да речем, където също магически сили бяха дадени на погрешен човек, по-точно момиче) Пратчет разбива установения ред и още по-куриозно, още с въвеждането му като герой лорд Ветинари, иначе „студенокръвен като умрял пингвин“, му се налага да изтърпи доста неприятни и да, студенокръвни моменти. А магизточникът има само един проблем – убягнала му е архиканцлерската шапка, която е попивала магия от двестатина твърде магически глави, които са я носели, и покрай нея авторът решава да си поиграе с арабските митове, да въведе разни джинове и вълшебни лампи, както и да връчи спасяването на света в ръцете на… Ринсуинд, който по чудо и за разнообразие, както всеки магьосник на плоския диск, се оказва изпълнен с магически сили. А наблизо се намира и чалната девойка с интересно професионално стремление към коафьорство, но като пряка потомка на Коен Варварина има различен набор от умения: „от него имам сухожилия, с които можеш да влачиш кораб, рефлекси като на змия върху горещ котлон, непредолимо желание да крада разни вещи и ужасяващия копнеж, щом срещна някого, да забия в окото му нож от трийсетина метра.“ Сред всичките шеметни приключения на тия двамата Багажът се оказва изоставен и в крайна сметка успява да превърне реални създания в митологични, доколкото „не искаше чак толкова много от този свят освен пълното изтребление на всяка жива твар…“. А, да, и Конниците на Апокалипсиса се появяват и са готови да се развихрят в галоп, но…
Добре, спирам. „Магизточник“ е страхотно забавление и не по-малко важно, развива силно Света на Диска в дълбочина, показва защо всъщност магьосниците си кротуват изолирани от всички и се отдават преимуществено на смъртоносни заговори помежду с цел кариерно развитие, а също и че Анкх-Морпорк е отличителен по всеки възможен показател, но има още немалко интгригуващи земи с техните откачени обичаи за изследване. Тери Пратчет видимо набира скорост с тая книга и само догаждам какво ли е било да четеш тия книги по малко, докато пред очарования ти взор се разкрива геният на Великия Смехотворец.
