Всеки път, когато някой поет, някой пророк, някой водач, някой магьосник изрече безсмислени звукосъчетания, човечеството пилее векове, за да разчете тяхното послание.
“Махалото на Фуко” се размахваше около мен поне седмица, след като първите 150-200 страници почти ме отказаха да я дочитам. След няколко дни прочистване на главата всичко си дойде на мястото и разбрах защо Умберто Еко е толкова голяма работа… както и защо е толкова ненавиждан заради нелеката задача да бъде четен.
Мда, в тази книга е сбрано толкова знание (но не Знание – личната ми непоносимост към освещаване на фалшивости с изписването им с главна буква беше подложена на изпитание в романа), че наистина всеки може да го види по свой си начин. Убеден съм дори, че феновете на противните хилядолетни конспирации могат така да го прочетат, че съвсем да се чалосат и да решат, че Еко е поставил скрити (и не толкова) знаци за поредната наистина глобална завера, която направлява съдбините на човечеството и че ако при новолуние съберете броя на буквите в романа и го разделите на страниците в ръкописа на Еко, ще получите мистичната дата на тяхното разкриване пред света. Или поне това е простият вариант. (Преди малко във “Фейсбук” получих следния коментар от Спасимир Тренчев по повод цитат от книгата: “там е работата, че при Еко всичко се чете между редовете, така че имайте предвид….”). Та имайте.
“Махалото на Фуко” е книга за конспирациите и безмерната жажда на публиката да бъде лъгана. Издателство си е поставило за цел да издаде всеки халтурник, който може да си плати – нищо ново под слънцето и в наши дни, – гарнирайки обаче издаването не с обилна реклама с привкус на нещо сладко, та чак нагарчащо, а с елементарни хватки с тиража. Усещайки настроенията на пазара, собственикът на издателството Гарамонд умело се насочва към безмерно богатата ниша на езотеричното “знание”, в което главната буква превръща думата в нещо съвсем различно и няма връзка, която да не може да бъде направена, няма безумно нумерологично пресмятане, което да не докаже търсената чудесия, няма спирки пред полета на човешкото въображение… и няма граница на смилаемостта на подобни “трудове”, преписани дословно един от друг.
Гарамонд казва с достойнство, присъщо и на един български издател, който заяви, че е горд, че доставя обилни дози южноамерикански псевдопсихологически маг на болния български народ:
… Дадох си сметка, че онези поглъщат всичко, стига да е херметическо, както казахте, стига да твърди обратното на това, което се учи в училище. И смятам за мой дълг, не съм благодетел по призвание, но в тези толкова смътни времена да предлагаш някому една вяра, път към свръхестественото…
Започнала като криминална интрига, фабулата на романа се завърта около вековните конспирации на тамплиери, розенкройцери и прочие, за които издадени книги и у нас има бол. Героите на Еко са тежки, многопластови личности, преживели много разочарования, и почти на шега започват да разработват свой План – мистична връзка между тайни общества, които отчаяно се опитват да комуникират помежду си през бездната на вековете, за да поемат властта над човечеството в уречения момент. Умберто Еко въоръжава героите си с чудовищно количество знания, които се използват по най-вулгарен начин… малко по малко обаче въображаемият план започва да придобива плашещо реални очертания. И какво става, ако създадеш съвършената конспирания? Нищо по-малко от това тя да се окаже наистина съществуваща или пък самозараждаща се именно следствие благодарение на нея…
Сега си пригответе доматите и яйцата.
Аз считам книгата за абсолютен връх на интелектуалната гавра със свръхпопулярните езотерични учения, които мътят главите на човечеството от векове. Намирайте каквото си искате между редовете – не е трудно, както доказват героите – достатъчно е да се тръгне от въпроса “Какво не е написано и защо?”, – но за мен беше абсолютно безкрайно удоволствие да проследя из основи как може да се създаде поредната конспирация и тя да помъти дотолкова умовете, че да се стигне до проливане на кръв. В щастливата си младост все още мога да си позволя да не ми пука особено за скритите послания в една книга – за които често и авторът не подозира, – чрез които толкова щастливи псевдоинтелектуалци градят кариерите си.
Последните страници на книгата са брилянтни – те сбират на едно място целия колосален труд от предните стотици страници и кулминират действието по общо-взето единствения логичен начин. Махалото на Фуко се люлее, окачено на единствената неподвижна точка във Вселената, и нищо не може да спре неговото издигане и потъване.
Само за допълнение – дори и само страниците, които обясняват механизмите на работа на двигателя с вътрешно горене от херметическо-езотерична гледна точка, си заслужават цялата книга. Вижте във Всичколандия въпросния откъс.
Разбира се, “Махалото на Фуко” е унищожително тежка за четене книга и ми напомняше през цялото време за тежката ми битка с “Бялата богиня” на Робърт Грейвс, където също се гради една такава нишка от древността до наши дни, но на още по-високо ниво. Не си правя никакви илюзии, че съм разчел всичко, което Еко е вложил – волю или не. Книгата безспорно подлежи на многократно препрочитане през пет-шест години, пък да видим тогава какви чудесии ще се пръкнат от нея пред мен.
“…Имайки предимството, че не съществуват, Розенкройцерите са навсякъде.
– Като Господ-Бог…”
Открих други ревюта в “Myreadersdiary’s Blog” и “От глупост по-глупост”.
От същия автор
От същия жанр
