Разгеле! Свърши се! Тая трилогия, с която графоманинът Торлака изтормози нета и целия народ, е най-сетне завършена и ще ни мирне главата. Писна ми бе! Две ли, три години вече ми пълни фийда с тия ми ти „Северозападен романъ“ и „Автономията????“, па и толкоз хора му вярват и четат ли, четат. Че и арексват! Балами! Изчопляци! Тва е, щото половината думи нги не разбират, знам аз!
Ок, вече по-сериозно… Разгеле! Свърши се!… абе разбрахте това 🙂 „Май ше ни бъде…“ е триумфалният завършек на навярно най-изненадващия хит на българския пазар в последните години. Не се шегувам. Кой би предположил (аз не можах), че поредица, издържана на северозападен диалект, пълна с изчепатени герои, бурни свади между тях, любов и омраза в промишлени количества, всичко това – сред дивите пущинаци на забравен от бог и държава край на България, ще стигне до хиляди и хиляди читатели? Ами може, когато написаното е добро, вложена е не само основата – талант – но и дяволски много труд и целеустременост, пред които и скалата ще се помести. Признавам, възхищавам се на Торлака, почти всички български автори могат да се поучат от неговата несломима вяра в успеха. Факт, ако не беше толкова талантлив, щеше да е най-дразнещият графоман, титла, за която у нас се води люта битка, ама той не е в нея, колкото и да се шегувам с него (щот се връзва, мискининът му ниедин).
Сега, да ви описвам що се случва в романа, не е много редно, трета част вече, очаква се толкоз да сте заобичали тия герои, че да нямате търпение да прочетете какви ги чинят след приключенията и сълзливо-смеховитите драми от първите две книги. Ама хайде, нали съм добра душа (както все ни натъртва авторо в книгата, обръщайки се към четиримата си сигурни читателе!), ще кажа две приказки, да не е без хич. Строят нашите убавци! Къща за гости строят – там, дето никой не отива доброволно! Юбица, тая дивна разтуха за целия край от време оно, отива да учи, а софийските тарикати ще да си счупят зъбите, докато се опитват да я свалят. У дома тя и брат ѝ Братан намират нов повод да се карат, но тоя път нещата са сериозни. А Свилко… той къща ли прави, дете ли гледа, и той не знае, по-добре си беше като улав, ей! А някой дебне тия селски предприемачи и иска да им направи мръсно, зер що са се хванали да правят нещо, по-добре си е да се не разтуря летаргията и бавното умиране на целио край. А пък като дойдат гостите! Знаят ли какво ги очаква? Не знаят! Ама ще видят 🙂
„Май ше ни бъде…“ е светлината в края на тунела, но не очаквайте мелодраматичен завършек като в народна приказка. Стоян Николов-Торлака натрупа опит и изостри перото – определено не си позволява да подценява читателя и да му предлага захаросан завършек там, дето една люта ракия ще е по-подходяща. Но си личи, че обича тия герои и си ги закриля от злините световни – с доста проблеми трябва да се преборят, но самобитните им характери и дървените глави помагат да ги надмогнат, поне повечето. Торлака задава и една рамка на възможното – там, дето промяната се счита за невъзможна. Северозападът имаше нужда от тези романи, които не само да носят разтуха и удоволствие, но и да нахъсат малко хората, да раздвижат кръвта и може би да поядосват примирените, че нищо не зависи от тях. Защото си зависи, и то много. Героите на Торлака се изправят срещу всичко – работят здраво, бият се, псуват, падат, стават, продължават, те са първопроходници в този северозападен романтико-реализъм: жанр, в който хем си знаем, че нещата са зле, хем това е само стимул да бъдат променени. Всъщност точно това направи и самият автор в обикновено неблагодарната област на самиздата – показа как се прави, ако притежаваш нужните качества.
Евала, Торлак! Ще то обЪрнем носа да сбира дъждовна водА, кат та вида пак, ей, мил си ми като първо кокиче у снего, да ти го намаам у човката! Май ще те бъде като писател, бе, айде, от мен да мине, нещо убаво да кажа за тебе поне еднъж за три книги. Съга се сопри малко, а?
