Болка. Болка е тая книга. Години я поглеждах и не смеех да пристъпя към нея, но преди броени седмици се оказах случайно на среща с Теодора Димова и там Светльо Желев говори за „Майките“ с такава жар, че още на самото място я потърсих като аудиокнига и щом беше качена, я започнах. И пропаднах в бездната, в черната дупка на различните видове нещастни посвоему семейства.
Навярно знаете, навярно сте я чели, толкова години тази книга шества сред читателите и разкъсва сърцата им – и дори не мисля, че това е просто силна метафора, усеща се болка отляво, докато четеш/слушаш тази книга, или поне смятам, че не може да не се. Знаете, че Димова не градира болките, за които разказва, точно обратното – още първата история е най-тежката от всичките. Сутрините, когато слушах книгата глава по глава, сиво опушено небе пак и пак бе захлупило София, пъплехме протяжно броня до броня, а децата едно след друго изливаха болката си пред един неразбиращ ги авторитет, а сред думите им една бе произнасяна с повече обич и топлота от Петя Силянова: Явора.
Явора, Явора, Явора – тази, която превръща един клас в нещо различно от жужащ кошер, която е винаги насреща да помогне, която е тази, чието име чакаш да чуеш, за да видиш лъча надежда в тъмата. Имаше и забавни мигове в книгата – когато промяната в този клас води до логичния извод, че децата сигурно са станали част от секта, толкова силно е вкоренено неверието, че добрите, послушни деца са възможни. А тези деца, за които пише Димова, не са лоши, но на всяко от тях е отнето по нещо, пред очите ни те са осакатявани не физически, но по не по-малко жесток психически начин. И цялото действие се центрира около един финал на световното по футбол, което отвлича вниманието от важното. Играта, която обединява, тук разеденява по-сигурно от всичко.
Седемте майки ги няма по различен начин, заменени са от една истинска по начина, по който автоматично подразбираме под думата „майка“, но не и биологична. Може да се каже,че тя е Исус за тези изоставени по различен начин деца, забелязват се твърде много паралели, много малки податки и една голяма – тя е любов. История след история Димова показва различния образ на майчинството, не онзи, твърде често идеализиран, от литературата, а по-реалистичен, пречупен от живота и неговите кривини.
Краят. Очакван някак си. Сигурно защото все пак съм чел една определена класика, която няма да споделя, защото ще е твърде издайническа. По-странно беше усещането, докато слушах книга, че в много моменти самата Димова ми говори, някак я дочувах как самата тя разказва своите истории за майките, които ги няма, за майките, които ги има, за различните измерения и за многото лица на майчинството, едно с едно които не си приличат. Във всеки дом различна болка има. „Майките“ показва част от тях, и мисля, че всеки ще припознае нещо от себе си, от своя живот сред тях – признавам, при мен се случи в една почти буквално предаваща историята на моето семейство. Казах ви. Болка. Болка е тая книга. Но от пречистващите. И нужните.
От същия автор
От същите жанрове
