Научих за „Майната им на хилядата динара“ на Борис Дежулович от пост в „Какво четеш…“, в който Веселина Седларска сподели, че „Май по-иронична книга за войната не съм чела.“ Такава препоръка не мога да пропусна и бързо си я набавих, а докато я четях, се опитвах насила да забавя летежа на страниците, в които се отразява целият абсурд на кървавото разпадане на Югославия.
Както може да прочетете и на крилцето, това е една наглед проста история – шестима хървати от специална част са изпратени на мисия в босненски униформи, но се натъкват на шестима босненци в хърватски униформи. В патовата ситуация, в които и едните, и другите искат да покажат на враговете, че не са тия, които изглеждат, тече трагикомична поредица от нелепи ситуации. А докато двете групи напрегнато се следят взаимно, едните от гробищата, другите от стаите на легендарния по тия места Музафербегов конак, Дежулович със завладяваща лекота ни разказва историите на тези безподобни скици и преживелиците, които са ги довели до този сюблимно-фатален момент. И както може да се досетите, историите на лютите врагове са преплетени, защото доскоро те са били братя в една държава, говорили са един език, пели са едни песни, а под чуждите униформи са всъщност едни и същи.
Абсурдните преживелици на всеки от войниците се въртят около футбола, един жесток сърбеж и съвет как да се спасява всяка дузпа, около Кьоравата Жужа с вкус към младите момчета и лудия ѝ мъж, около турбо фолк фурията Соня Амазона, около невъзможни (и напълно измислени) военни подвизи, около скъпоструващи зловещи уж човешки трофеи с агнешки произход, продавани от тарикат, който печели от всички воюващи страни, около много, много колоритни псувни и сред всички тях знаковата за периода „Тито ти“, и още, и още… лесно е човек да забрави за истинския ужас на тази война, докато се смее на идиотиите, които Дежулович споделя с възхитителна лекота. Но авторът не забравя.
Особена книга е „Майната им на хилядата динара“ – с откровен език, с динамиката на толкова любимите сръбски комедии, с абсурдни ситуации, които само балканците можем да разкодираме спокойно, с цинично отношение и към живота, и към смъртта, без опит за патос и за героизиране на която и да е страна. Като в камерна пиеса на абсурда Дежулович показва как едни хора, които спокойно могат да си пият бирата заедно, се избиват, а от началната бележка на автора останах с впечатлението, че събитията в книгата имат и фактологична основа, но не мога да преценя доколо тя има тежест към неговия разказ. Разбира се, натрапва се връзката с още една изключителна антивоенна книга – „Отбой в полунощ“ на Уилям Уортън, но разликите са съществени. Униформите нямат значение, хората имат, и Дежулович го описва по начин, който впечатлява – и забавлява, и потриса.
Още по темата
