Валънтайн трябва да се бори отново за трона си

   Не се случва често втора част на някоя творба да ми хареса повече от първата, но ето на – втори том на „Маджипур“, който обединява книга втора: „Маджипурски хроники“,  и книга трета: „Валънтайн Понтифекс“, успя. Не че не харесах „Замъкът на лорд Валънтайн“, но там така и не успях да примиря в ума си мащаба на тая планета и предначертаната приказка, която Робърт Силвърбърг бе изтъкал. Но изящния, филигранен стил и неспирното пиршество на фантазията му отредиха задължително да продължа. И в тези две много отличителни едно от друго, но вплетени хармонично едно в друго продължения този свят успя вече истински да ме приласкае.

   „Маджипурски хроники“ е всъщност сборник с разкази от различни времена на планетата и нейното сложно минало. През очите на Хисун, онова хлапе от първата част, което развеждаше Валънтайн из Лабиринта, Силвърбърг наднича сред животите на хора и нехора през хилядолетията, позволявайки ни да опознаем още по-добре този красив и преимуществено мирен свят – но мир, който е бил купен на кървава цена при отвоюването му от местните жители. Хисун има важна роля в бъдното, затова е и важно да осъзнае колко противоречива е маджипурската история и колко крехък е всъщност този мир, балансиран между четирите установени власти – коронала в замъка Връхни, понтифекса в Лабиринта, Краля на сънищата и Господарката на острова, които чрез сънищата наказват или дават утеха на безбройните жители на Маджипур.

  И всички тези постулати ще бъдат разбити изцяло във „Валънтайн Понтифекс“, който продължава историята от първата книга, обогатен с прелюдията на втората. Тук познатият ни бивш жонгльор вече не е неохотен лидер на революция, а обратното, лицето на световната власт, особено след като понтифексът е в стазисен сън, който изкуствено го държи жив. Защото законът е неумолим – щом той умре, короналът трябва да слезе в дълбините на Лабиринта на негово място, а Валънтайн крайно силно не желае да остави широкия светъл свят. Който обаче скоро ще му се окаже тесен, защото докато той си играе на доброжелателна дипломация, могъщ враг му е подготвил страховит удар. Цял Маджипур е на прицела, а огромни по мащабите си глад и хаос заплашват милиардното население. От морето долита неочакван зов, а Валънтайн трябва да докаже още веднъж, че неговия почин е по-добър от безмилостната агресия.

   Макар да казах, че този свят най-сетне ме е приласкал, с някои неща не мога и не мога да се примиря – как така един куп раси от различни планети се оказват на една-единствена, без да запазят никаква космическа технология (изключая климата на замъка Връхни?)? И се налага уж всесилните властващи да пътуват бавно с месеци и години, заплашвани всеки миг, и изобщо как по-често не избухват властови кризи като тази във втората книга, ей това не го разбирам. И как може едновременно Кралят на сънищата да може да идентифицира неволен убиец и да го подлуди с кошмари, но да не може да се справи със заговорници срещу властта? И как разни нафукани благородници се примириха да бъдат изместени с лекота от парвеню, ама айде, да не разкривам излишно. Има си питанки, може би в другите линии от поредицата се разкриват възможни обяснения. И все пак – „Маджипурски хроники“ и „Валънтайн П0нтифекс“ са истинско удоволствие за четене, особено в първата част има и много интересни идеи за междувидова обич, а всеки може да си тълкува на воля моралните или историческите паралели, които авторът залага към своите читатели. И нека не забравяме – това са книги, издавани преди 40 години, в един друг свят, и когато се е пишела друга фантастика. И в това е и очарованието им.