След като вчера писах за сборника на един писател, гледащ с тъга към миналото – Мишел Турние, днес обръщам поглед към друг, който така се е вторачил в настоящето, че в кръвясалите му очи картината се изкривява до лудост. Чък Паланюк няма нужда от представяне, куп от аморално-сатиричните му романи са издавани у нас с променлив до никакъв успех: „Боен клуб“, „Приспивна песен“, „Невидими изчадия“, „Оцелелият“, „Ненагледна моя“, „Призрачно“… всички до един ги препоръчвам силно, но у нас просто няма достатъчно публика за този литературен Дракула, впил зъби в шията на модерното общество и засмукващ и живота, и смъртта му поравно.
You could ask Griffin Wilson anything. Ask him who signed the Treaty of Ghent. He’d be like that cartoon magician on TV, who says, „Watch me pull a rabbit out of my ass.“ Abracadabra, and he’d know the answer. In Organic Chem, he could talk String Theory until he was anoxic, but what he really wanted to be was happy. Not just not-sad, he wanted to be happy the way a dog is happy. Not constantly jerked this way and that by flaming Intanst Messages and changes in the federal tax code. He didn’t want to die, either. He wanted to be – and not to be – but at the same time. That’s what a pioneering genius he was.
Предупреждението на корицата на „Make Something Up“, че това са истории, които не можеш да „отчетеш/отвидиш“ е повече от основателно. Тези разкази са еталон за гротеска, за зъбата сатира, за необуздано въображение и безразсъдна смелост в обсъждането на теми, които във всяка благовидна и прилична литературна творба биха били не просто табу, а отвъд хоризонта на представимото. Неведнъж и дваж зяпвах невярващо и оставях за малко книгата настрана, зарейвайки поглед към морската повърхност, истина ви казвам, тръпки ме побиваха дори сред жарещия пясък. Сетне отгръщах отново страниците и му позволявах да бърничка из главата и чувствата ми, защото това изискват големите писатели с таланта си, да пренареждат отвътре. Просто малцина смеят да пипат там, където Паланюк се чувства удобно.
Don’t take it so personally, Daddy. You just chose the wrong time in history to be a stright, white, Christian male.
Накратко и без да издавам излишно в кой разказ какво има. Имаме баща-шегобиец, на когото животът изиграва най-жестоката шега. Няколко разказа с герои животни са силни алегории на обсесията от парите и кариерата, която изисква от един човек да направи огромни жертви със себе си и съвестта си. Има жесток разказ, който проследява кошмарна мода сред учениците да лоботомират мозъка си с електричество, за да се спасят от огромните очаквания, които тежат върху тях. Още един пък проследява трима добри ученици, които деградират напълно в отчаян стремеж да се спасят от тормоза на побойниците-двойкаджии. Бруталната история за един расов жребец, използван за сексуално-суицидно посегателство, само бегло се заиграва с клишето за момиченцата и понитата. Един мъж среща прекрасна жена, твърде красива за неговата невзрачност, и хич няма притеснение, че тя е ментално неразвита – нали на улицата всеки му завижда? Един неудачник пък по случайност става обект на внимание на красивите си съученички, но не знае как е приключил живота си Орфей явно. Ако обичате котки, внимавайте, в един от разказите не се случват добри неща с едно чудовище от мъркащия род. Защо един баща би разказвал подробно на сина си как майка му не е искала да му пусне… сериозно, защо? 
Един възбрутален разказ за нова мода в областта на слабините бих ви препоръчал дори да пропуснете – „The Toad Prince“, дори на мен ми дойде прекален, а хич не съм от гнусливите. Убийство на един фестивал, подобен на „Burning Man“, се превръща в равносметка за сблъсъка между улягането и купонджийския живот. Един стриптийз танцьор открива смисъла на живота на съвсем различно място от това на подиума през разгонени дами. И за десерт е един дълъг разказ, започващ с момиче, което забременява на 13, а родителите ѝ обещават „Порше“, ако не абортира (религиозни фундаменталисти, сещате се). Е, до края на гимназията тя вече има пет коли, а няколко момчета решават, че ако симулират, че са хомосексуалисти и се „излекуват“ от това, също ще получат подобни дарове – и започва кошмар, наистина кошмар, не се шегувам, луд, ръбат, зъл разказ.
I remember she was pretty and funny before, but now that she was getting so skinny it was obvious she possessed vast untapped reserves of self-control and self-discipline way out of my league, and my friends weren’t any help because they were all circling, waiting for us to call it quits so they could date her, and then it turned out it wasn’t the pineapple or the self-discipline because she found out she really had cancer, but she slimmed down to wearing a bitch’n-hot Size Two before she died.
Едно дребно разминаване ме разсмя, защото показва, че дори при най-добрите професионалисти в издателския бранш са възможни грешки – един от разказите на корицата е именуван „Еxcursion“, докато в тялото е „Expedition“; обявената му връзка с „Боен клуб“ е налична, но недостатъчна, за да го оправдае, не ми допадна, редом с няколко от по-кратките, в които не хващах сарказма на Паланюк.
And I tell them to relax. She’s just an alcoholic. I’m pretty certain she’s a heroin junkie, too. That, and she’s sexual compulsive, but it’s nothing so bad some talk therapy wouldn’t fix her. Look at me: I’m fat; nobody’s perfect. And maybe instead of wedding reception we could get our two families together in a hotel conference room to suprice her with an intervention, and instead of a honeymoon we could get Britney committed to a ninety-day inpatient recovery program. We’ll work through this. But now way is she retarded. She just need some rehab.
Чък Паланюк е психопат, не мисля, че го пиша за първи път. Но колко е хубаво, че има писатели, които не милеят за обичта на публиката, а напротив, провокират негативизъм и отвращение без капка срам и страх.
Чудесно ревю на сборника (с различни цитати) има в „Още един блог за книги“.
