Мелничарите и фурнаджиите бяха винаги поръсени с брашно, но не бяха само те – и ние, библиотекарите, а също и продавачите в книжарниците, сме постоянно изцапани, но не с брашно; върху кожата и върху дрехите ни неизменно има поръсени букви, думи, изречения, образи, които не се махат с търкане на ръцете или вземане на душ, а напротив: впиват се във фибрите на мускулите, в плътта ни и във вените, за да стигнат право в сърцето и да го омаят, да го успокоят, да му дадат сила.
Книгите за книги са така обичани – но „Малинверно“ е нещо повече, Доменико Дара разказва вглъбена и меланхолична история, в която любовта и смъртта влизат в дуел за душите сред едно малко градче като никое друго. Тимпамара е особено място, наблизо има цех за претопяване на хартия, а когато задухат подходящи ветрове, страници избягват участта си и политат по улиците, влизат в ръцете и сърцата, заради което и местните носят най-причудливи и литературни имена. Сред всички тях е и Астолфо Малинверно, „единственият библиотекар пазач на гробище, който човечеството някога е имало“, който има важната задача да ходи до цеха и да спасява книги, които да добавя към каталога на библиотеката.
Това е историята на причудливия Астолфо, кротък незлоблив библиотекар с установен ритъм на живот, който покорно приема да стане и пазач на гробището – поне временно, и който скоро се влюбва в снимка на момиче на надгробен камък. Доменико Дара проследява неговото причудливо ежедневие, малките му ритуали, познаваме по малко миналото му, в което е погребвал милостиво животни, което отвежда до настоящето, когато пак така милостиво му се налага да създаде своя собствено гробище за книги. Той вярва, че книгите трябва да завършват обезателно със смъртта на главния герой и дори си позволява да дописва тези, които пропускат тоя така важен завършек.
Но всъщност истинската тема в книгата е смъртта, неслучайно Астолфо преминава всеки ден от измисления свят на книгите в библиотеката в истинския на гробището. Там той среща в плът и кръв жената, в чиято снимка се е влюбил, но като привидение тя все му се изплъзва… докато не успява да я хване. Пак там разкрива тайните на мъжа, който записва гласовете на мъртвите. И пак там той, самовластен господар, дописва правилника по свое усмотрение, включително с това, че „е длъжен при поискане да извършва церемонии на граждански брак между живи и умрели, ако искането е достатъчно мотивирано“. И го прави, свързвайки тоя и оня свят. Което и краси оригиналната корица.
Вглъбен, тих и емоционален роман е „Малинверно“, а това, че краят е предвидим, не помага да не пронизва силно. В цялото протежение на книгата се носят думите на една от героините: „Аз не съм избирала нищо от това, което съм“, а само няколко реда по-долу Доменико Дара сумира посланието на своя роман така: „Може би никой не избира наистина да бъде това, което е. Може би нашият живот е само несръчен опит за приспособяване.“ Красива история, която ще ви трогне, е този роман, но иска и по-интровертна нагласа, за да бъде оценен, мисля си.