Да се върнем девет години назад. Не четях фентъзи – бях под заблудата, че целият жанр е окован в истории за джуджета и магии, с мускулести герои и смешновати злодеи. Но бях измъкнал няколко почивни дни и планирах кратко море, за което ми трябваха дебели книги, за да не мъкна много – всички сме изпадали пред тая дилема, разбира се. Взех две на Кен Фолет, първа и втора част на „Крахът на титаните“, и „Гласът на острието“ и „Преди да увиснат на въжето“ на Джо Абъркромби – имаха страхотни корици и си помислих, че трябва да са поне забавни. И леле – БЯХА! Сега снизходително гледам какви максимални оценки съм им ударил, но тогава буквално откривах отново жанра и бях много, много впечатлен. И не подозирах колко още страхотни моменти ще имам с Абъркромби: „Последният довод на кралете“, „Отмъщението на Монца“, „Червена страна“, „Герои“ и други. До днес си остава любимият ми фентъзи автор, макар че Скот Линч го предизвика сериозно с изключителната си трилогия за Джентълмените копелета.
И да дойдем до близкото минало. Когато присвоих проекта за „Малка омраза“ от мой колега – деяние, което е укоримо, но по мерките на Света на Първия закон си е направо нищо работа. Вън от шегата, трилогията „Ерата на безумието“ ще излезе на български заради Мирослав Александров, който също като мен е огромен фен и вярва, че мащабното, кърваво и сардонично фентъзи още има почва у нас въпреки сложните времена. И пак благодарение на него тази страхотна корица на Фиделия Косева придоби завършеност, даде идеята как да изглежда щитът и да стане толкова приковаващ погледа. И като сме почнали с екипа – благодарност на Александър Ганчев, че за пореден път с хъс се върна сред света на Абъркромби и го оживи, и на Ганка Филиповска, че дошлифова превода му. Аз какво свърших ли? Ми вълнувах се като Логан Деветопръстия в битка и ръчках (не с меч) всички да побързат, не е малко 🙂
Айде стига лирични отклонения. „Малка омраза“ е началото на ново епично приключение в свят, който е крайно преситен от епични приключения, от ужасяващи кръволоци и няколко не чак толкова кръвожадни герои, които все пак по един или друг начин удържат моралния си интегритет сред лудостта, която ги обгражда. Идва ново време, което иска да скъса с миналото, което като цяло е добра идея, макар че някои от героите от предишните книги са още живи – като инквизитора, сега архилектор Санд дан Глокта, неочаквания крал Джизал, началник Пайк, Калдер Черния и Скейл Желязната ръка, магуса Баяз… но всички те са изтикани на заден план, макар да остава усещането, че някои от тях още дърпат конците. Нови поколения са дошли и хич не са се поучили от зверствата от близкото минало.
В Адуа е дошла промишлеността и сякаш печеленето на пари става по-важно от рязането на глави, какво приятно разнообразие. Сред отличаващите се в тази област е Савин дан Глокта, дъщеря на любимия ни сакат инквизитор, който сега е голяма клечка. Страховитата репутация на фамилията осигурява на Савин силни преимущества при правенето на бизнес, а Нейна Арогантност не пропуска и да си подслажда живота по ред различни начини. И както може да се досетите, Абъркромби ѝ е приготвил големи гадории, свързани с една пролетарска революция и град, потънал в кръв и огън.
А на Север нищичко не се е променило. Стаур Здрачния е новото кръвожадно чудовище, което мечтае за завоевания и се втурва да си ги събере. Ударът пада върху малко владение, чийто наследник Лео дан Брок е не по-малко мечтаещ за воинска слава, но трябва да се съобразява с по-слабата си позиция. Очакването, че крал Джизал ще уважи съюзническия договор и ще им помогне срещу настъплението на северняците, не се оправдава – и остава само добрата стара сеч, двубои в кръга, изявяването на ветерани, които да сритат младите палета, и прочие добре познати удоволствийца, заради които толкова обичаме Абъркромби. А в столицата едни други бели се вихрят, но… няма да ви разправям повече.
Това са си почти 700 страници черен хумор и много, много насилие, както си трябва. И точно както беше и „Гласът на острието“, така и „Малка омраза“ е една мащабна прелюдия към същинското действие, което очаквам да се развихри в „Неприятната страна на мира“. Която се надявам до няколко месеца също да се пръкне на български.
А аз си отмятам още една мечта за изпълнена – Джо Абъркромби е пак тук. И вече от читателите си зависи дали ще го има и в бъдеще.