Не знам защо Йон Айвиде Линдквист е написал „Малка звезда“. Не зная и не искам да знам. Рядко книга ме е ужасявала така, дори и крайни сплатерпънк романи като „Градска готика“ на Брайън Кийн и „Лаведа“ на Ричард Леймън. А че харесвам автора, и това си е вярно – „Покани ме да вляза“ е страхотна, „Когато мъртвите се пробудят“ не е хич лоша, но и в двете фантастичният елемент маскираше насилието, правеше го нереално. Тук това облекчение липсва. Книгата е болезнена. Изправя косите. И става по-лошо с всяка страница.
Началото е приковаващо. Мъж намира бебе в гората. То не плаче, не пищи – от устата му се лее чист звук, невъзможен и непонятен. Мъжът е обсебен от него, води го в дома си и започва да го гледа с жена си. Двамата са бивш полууспешен музикален дует, но една изневяра ги пречупва и само на автоматик продължават някакво подобие на семеен живот. Собственият им син пред очите им се превръща в застрашителен социопат и започва да ги тероризира. Намереното дете заживява в къща, но не получава дом – разбитият живот на „осиновителите“ му рефлектира върху него и отглеждането му се превръща в мрачен експеримент, в който и двамата търсят последен шанс за изкупление. И става страшно.
Едно друго момиче расте в нормално семейство. Но самата тя не се вписва в средата, остава си единак, заключена в своята некрасота и нежелание да бъде част от повърхностния живот на връстниците си. Детство, което не е чак толкова уникално, но все пак трагично в неразбирането на околните и невъзможността то да получи необходимата му подкрепа и разбиране. Бавното сриване сякаш спира за кратко, когато тя се свързва с вече порасналото момиче – бебето, открито в гората, което е запазило невероятния си глас, но така и не е развило нормално човешко съзнание. Две счупени момичета се откриват едно друго и поемат заедно срещу света. И става много по-страшно, особено когато музикалната индустрия алчно и похотливо им дава достъп до милиони слушатели.
Насилие. Много насилие има в „Малка звезда“ – част психическо, но по-голямата част е прямо, оголено и натуралистично. Извършено от деца, но не по детски. Затова и не мога да приема, че е сюжетно необходимо, че в него се крие поука и силна сатира, че е нещо от типа на романите и разказите на Паланюк например („Призрачно“, “Make Something Up”), където също има крайности, но те са гротески според мен, докато тук реализмът посяга с криви нокти и сграбчва читателя и го души. Не, това не е роман за аутсайдерите, които заслужават внимание – такива са романите на Патрик Нес, например “Ние, останалите, просто живеем тук” и “Освен този живот”. Докато „Малка звезда“ е крачка напред в територия, която не съм сигурен, че трябва да бъде изследвана, поне не по този начин, твърде едностранчиво е и не предлага дори един-единствен изход.
Не оставих книгата, а ми се искаше, очаквах Линдквист да използва тези крайности, за да изведе силна социална критика, да направи посланието си толкова гръмогласно, че да не може да не бъде чуто. Не би. Докара го до пронизителен кошмар. Дълбоко не ми се иска деца да четат тази книга, не е случайно, че Кинг забранява преиздаването на своя роман „Гняв“, който много харесвам, но съзнавам какво влияние може да има върху неуравновесен ум. „Малка звезда“ има сходна мощ. Дори се колебах да пиша ли изобщо за него, но в името на честността трябваше да го направя – шведските автори не винаги са безобидни и забавни. Понякога са мрачни и чудовищни.
Положителни ревюта за книгата има в „Аз чета“ и „walls and bridges“.
От същия автор
От същите жанрове
