Жанр: Драма

Издателство:

Автор: Дона Тарт

Оригинално заглавие: The Little Friend, 2002.

Преводач: Стефан Аврамов

Корица: Христо Хаджитанев, мека.

Година на изданието: декември 2015 г.

Страници: 720

Рейтинг :

Време за четене: 8 минути

За свое извинение бедният негър има поне раждането си – казваше Иди. – Бедният бял не може да вини никого освен себе си за състоянието, в което е. И, разбира се, това няма как да се случи. Това би значело да поеме някаква отговорност за своя мързел и недостойното си поведение. Не, той по-скоро ще марширува наоколо, ще гори кръстове и ще вини негрите за всичко, вместо да отиде да получи образование, или да се усъвършенства по някакъв начин.

   Романите за американския юг имат свое собствено очарование и динамика. И само по кориците на „Малкият приятел“ на Дона Тарт може да се подготвите за това, което ви очаква – мрачна история, която започва с убийство на дете и продължава в по-лоша посока. Или не, продължава в посока, която остава неясна до края, като компас в близост до магнитно поле. А ако ви кажа, че за себе си лично почувствах романа като някаква особена смесица между „Момчешки живот“ на Робърт МакКамън и „Бряг край мътни води“ на Джо Лансдейл, едва ли ще разберете какво имам предвид – съмнявам се да са много хората, чели и двете, което си е чист пропуск, но нейсе.

 761076 Ясно е, че се радваме на излизането на по-ранния роман на Дона Тарт (2002 г.) заради фурора, който направи окичената с „Пулицър“ тухличка „Щиглецът“. Тя превзе доста пространство по рафтовете на библиотеките, както и доста от читателското внимание, до голяма степен заслужено (само заради липсата на суперлативи ще си отнеса боя от няколко луди нейни фенки, но нейсе). Хубаво е, че висока литература излиза все повече у нас, пък на забавяния няма да придиряме – малко ли се радвахме на „Поправките“ и „Свобода“ на Франзен, а? Та „Малкият приятел“ идва при твърде високи очаквания и е нормално да бъде приета по-резервирано – но за мен лично чисто сюжетно тя бе по-интересна от онази с птичката на корицата, пък и размахът не е чак толкова по-малък, и все пак, основно към края, Тарт просто не успя да изпълни високата си заявка. Истината е, че през немалка част от книгата бях убеден, че ми харесва повече от „Щиглецът“, но наистина в края трябваше да приема, че все пак последната книга на Дона е по-добра, при това, подсмърч, с доста.

   23304835 Сюжетът наглед е мърдър мистъри, но това е доста далеч от истината. Това е роман за живота в юга, за живота на малко момиче, което трябва да се справя в свят, който не е много гостоприемен към нея след смъртта на малкото ѝ братче, когато е била още бебе. Тя расте с дистанцирана меланхолична майка, така и непреживяла трагедията, без баща (намерил е начин да живее далеч, но Тарт така и не му дава думата да се обясни), в компанията на вездесъщите си лели и в град, изпълнен с жалост към семейството ѝ – и с желание да не комуникира излишно много с тях. Тези лели са същинската черна дупка в романа – те притеглят действието около себе си всеки миг, щом влязат в страницата, изпълват ред след ред с обясненията си, спомените си (кудкудякането си), категоричността на мненията си и изобщо с пълната убеденост, че светът трябва да следва предопределения в тяхната младост ред и нищо повече. Те са и най-колоритните герои изобщо, сложни, преживели куп житейски драми личности, които живеят в крехко примирие помежду си – до момента, в който равновесието е внезапно нарушено.

   На другата страна на везната имаме една престъпна фамилия, която има пъстра и богата история от криминални деяния и богат опит с пребиваване в затвора. Те превземат романа малко по малко, докато в края стават негов център – до степен, че оригиналната мистерия минава на заден план и дори изчезва в един момент. Наркотиците, които произвеждат, и другите си странични тъмни дейности, съчетани с изначално сбърканите им характери, типични за мизерията, в която са расли, са ги превърнали в абсолютни животни, които не могат да бъдат обуздани с нищичко. Те са чудовища, а хипохондричната бабичка, която им шета, превръща семейните им вечери в някаква гротеска от взаимна ненавист и планове за взаимно надцакване.

 775346  Вярно е, че към средата си романът малко зависва, но точно там има една абсолютно уникална сцена с гърмяща змия, която е сякаш извадена от сериала Breaking Bad, така че приковава безотказно отново вниманието. Дона Тарт разказва солидно, описателно, стрелка се ту в една, ту в друга посока, а ако мога да продължа аналогиите, бих оприличил двете ѝ героини Хариет и Алисън на Аря и Санса Старк – едната е енергична мъжкаранка, другата бледа и меланхолична хубавица, която сякаш не живее съвсем в тоя свят. Смешно звучи, но приликата е наистина доста голяма и неизбежно си ги визуализирах като момичетата от сериала по книгите на Джордж Р. Р. Мартин.

   „Малкият приятел“ е огромен роман за едно малко момиче и нейния приятел, както и за много змии, чудя се как не съм ги споменал досега. Тя живее във вечността на детството – като герой на Бредбъри – но около нея я няма магията, има само реалност. В която има смърт, мизерия, загуба, решения и последствия от тях. И грешките се наказват, понякога жестоко. И ако Дона Тарт е избрала в края да даде изцяло нова посока на разсъждения, това си е нейно право – аз лично, признавам, не разбрах съвсем обрата от последните две страници: дали е реален, как се отразява на всичко вече разказано, подменя ли част от сигурните факти… нямам идея. Едва ли ще препрочета някога книгата, за да я погледна от нов ъгъл, но все пак за себе си избрах да мисля, че Тарт просто оставя на читателя да си избере в кое да вярва от разказаното. И да стане сам част от нейния свят.

  Две ревюта за книгата има още – на Темз Арабаджиева в „На по книга, две“ и на Любов Петрова в „Goodreads“.

Вземи с безплатна доставка!
Вземи с безплатна доставка!