Тази жена, която живее в тъмнина, която плаче зад затворените си очи, която не се е забавлявала от седемнайсет години. Това не съм аз. Тази жена, която изобщо не може да се нарече жена, защото се чувства като жива превръзка за очи. Машина, която казва не, не, не, не, не.
Преди пет години „Кутия за птици“ възвести появата на нов силен жанров автор – Джош Малерман. За мен и Благой Иванов, който откри книгата и каза, че трябва да я издадем на всяка цена, беше още по-важна, бе една от първите успешни книги с логото на „Deja Book“, която ни даде увереност и още повече – възможност да продължим напред с „Границата“ на Робърт МакКамън, „Отвъд разлома“ на Питър Уотс, „Джунглата на скакалците“ на Андрю Смит и други. Малерман се оказа адски плодовит автор – заредиха се „Къщата на езерното дъно“, „Червеното пиано“, „Гоблин“ (любимата ми!), „Ковчегът на Керъл“ и „Инспекцията“. Но през всичкото това време все си чакахме продължението на първата – и то дойде: „Малори“.
Ако първата книга бе за оцеляването, втората е за цената му. За ограниченията, за спазването на жестоки правила, за превръщането на трима души в роботи, които са създали един относително безопасен периметър и мъждукат с години в него. Тук е жената, която използва жестоки наказания, за да научи децата си да се будят със затворени очи. Да носят винаги превръзката си. Да не се осмеляват и за миг да се отпуснат и да са деца – защото смъртта броди наоколо. Все така непонятна и неразбираема. Последното убежище, приютът за слепи, се е оказало също толкова ефимерно, колкото и къщата, в която Малори трябваше да роди в първата книга, а кратък отрязък от ужаса я е убедил, че превръзките не са достатъчни – че съществата могат да подлудят човек само с докосване. И редом с безусловно затворените завинаги очи сега тя е добавила и безусловно покритата кожа постоянно и винаги. Правила, правила и пак правила – цялата първа част на книгата е посветена на жестоката реалност на Малори и двете ѝ деца. Оковани без окови.
И сетне идва светликът и предизвикателството. Посещение от човек, който известява, че светът май пак се е разпъплил. Че има влак, който се движи бавно и пренася хора там, където тя е мислела, че няма нищо. Че има град, където смелчаци още се борят, които измислят начини да погледнат – и че редуващите се провали не ги отчайват. И най-важното – че родителите на Малори са още живи. Решението да напуснат своето безопасно убежище е най-трудното възможно. Малори все така не познава изобщо съществата, но не познава и децата си и това, което те могат. Човешкият род може да е ослепен и притиснат в ъгъла, но надеждата е още жива.
Съвсем наскоро прочетох една друга книга, в която пътуването с влак беше чистилището, през което преминаваха душите от ада в рая – „Изхвърлени в Америка“ на Джанин Къминс, и светът, който тя описва, при все част от нашия, звучеше нереално. И сега в „Малори“ този влак, който Живко Петров удачно е включил в новата си жестока корица (едва ли помните, че „Кутия за птици“ бе първата му :)), също има тази функция – да свърже два коренно противоположни свята. Този на относително пълната безопасност при спазване на догматични правила – едно Средновековие на пости, молитви и невежество, от което няма излаз, и това на Новото време, в което всичко е поставено под въпрос в името на знанието – и заедно с успехите се плаща и цената за грешните решения. И най-вече – книгата дава отговори по начина, по който Малерман дава – винаги с възможност читателското въображение да се развихри.
И може би шанс за още едно продължение… дори след още пет години?
