Реших да си дам почивка от поредицата съвременни трилъри, които окупират вниманието ми в последно време, и посегнах към една класическа кримка, която си взех на последния панаир на книгата. „Малтийският сокол“ на Дашиъл Хамет се счита за най-известната му книга и романът, който полага основите на черния криминален жанр и повлиява на последващите автори – сред които, разбира се, неподражаемият Реймънд Чандлър. Няма как и да не се спомене не по-малко известната ѝ екранизация, на която вероятно дължи немалка част от славата си, но тук съм пас.
Много накратко сюжета, защото историята е достатъчно добре позната. Детективите Сам Спейд и Майлс Арчър са наети да помогнат на една красавица да спаси сестра си от лапите на чаровен измамник. Само че още същата вечер Арчър е убит, скоро след това същото сполетява и измамника, когото е трябвало да проследи, а историята на хубавицата бързо се разпада на съставните си части. Сам Спейд се оказва въвлечен в дяволска игра, а сам той е застрашен от полицията, защото има връзка с жената на своя партньор и е заподозрян и за двете убийства, макар и с различни мотиви.
Скоро се появява и загадъчната статуетка на сокол, свързан с древна легенда от Малта, и залозите отлитат до небесата. Всеки лъже останалите, а Спейд отнася порядъчна доза пердах, докато се опитва сам да се уреди с поне някакъв дял от неочакваната плячка. За която има да се лее още кръв.
„Малтийският сокол“ със сигурност е била иконична за времето си и навярно десетилетията след това, но за мен сега беше просто предвидима кримка с интригуващ сюжет, но слабо обрисувани герои, които влизат, казват репликите си и напускат сцената, без съвсем да става ясна мотивацията на действията им – освен когато лошият не изнася дълъг монолог пред добрия, в който си казва всичко, както си е редът. Но тъй като не съм фен на жанра и не съм чел други книги на Хамет, отчитам, че може и да съм силно несправедлив.
От същия жанр
