Когато е с дрехи, той е друг човек, но без тях се разбира кой всъщност е, по кожата му избиват годините на тлен и самата му плът крещи какви са били неговото минало, неговите поражения и поквари.
Рядко се е случвало да съм бил с по-погрешни очаквания за книга. Но ако нещо знам за тази мащабни американски романи (как да не спомена „Поправките“, „Свобода“ и „Чистота“ на Джонатан Франзен, „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис, „Кладата на суетата“ на Том Улф, „Приключенията на Оги Марч“ на Сол Белоу, „4 3 2 1“ на Пол Остър, „Хала“ на Нейтън Хил, ”Невероятните приключения на Кавалиър и Клей” на Майкъл Шейбон и още, и още), то е, че никога не знаеш къде ще те отведат. А „Малък живот“ на Ханя Янагихара отвежда до дъното – физическо и душевно. И все пак това е книга за изкупленията.
Лятото е времето на смелите решения, а за тази събирах много смелост – бях подготвен, че е книга, изпълнена с болки и страдания, която те смазва с мащаба си… Но чак малко след 300-та страница дойде първият сигнал за тях, дотогава историята си течеше в каноните на доброто старо разказване в четири успоредни линии. Четирима приятели, които намират опора един в друг в бурния поток на живота в големия град – тъкмо завършили, те гледат с надежди в бъдещето, всеки в своята област. Архитект, художник, актьор и юрист – всички те имат мечти, готовои са да работят до дупка за тях, да се отличат от масата, но не са и съвсем готови да се разделят още с родителското наметало, с университетските забавления, с увереността, че няма закъде чак толкова да се бърза.
В началото Янагихара отделя равно внимание на всеки, дори останах с впечатление, че актьорът Уилем ще бъде водещата фигура. Но скоро фокусът плавно започва да се насочва върху Джуд, единствения със сериозен здравословен проблем, без родители и с обвито в тайни минало. Който някак неусетно е станал централната ос на тяхното приятелство, защото има нужда от подкрепа, колкото и да не я иска. И чиято борба да надмогне физическата болка изцяло скрива какво се случва вътре в него – загубената изначално битка да надмогне душевната.
Но сега беше времето на сбъдналите се мечти, когато се смяташе за малодушно и позорно да се примириш с нещо, което не е първият ти житейски избор. По някое време да се подчиниш на съдбата си, вече бе започнало да се смята не за проява на достойнство, а за знак за страхливост. Понякога натискът да си щастлив направо те смазваше, сякаш щастието беше нещо, което всеки може и би трябвало да постигне и всеки компромис по пътя към него е плод единствено на твои грешки.
На точно тази душевна битка е посветена втората част на книгата. Първата е едно богато и пълно с безброй детайли въведение в обикновения живот на обикновените младежи – които са може би с една идея по-талантливи, но със сигурност и една идея по-упорити от повечето си връстници. В тази част „Малък живот“ е роман за приятелството, за разговорите и подкрепата, за бавното придвижване през течението на живота, малко като ситком, но с по-малко смях и с повече сълзи. Янагихара натяга напрежението фино и с много премерени мазки – усещаш, че нещо се задава, че нямаш и понятие какво точно ще е то. А то идва, точно там малко преди средата на книгата (дори запомних точната страница, но няма да ви я кажа, не ви е нужно да идете направо там), където внезапно, без предисловие, завесата около живота на Джуд в миналото се дръпва внезапно, вижда се невъобразим кошмар… и пак пада обратно. Защото проникването и в миналото, и в бъдещето, и в телата е нерядко болезнено.
Техният свят е подвластен на децата, малки деспоти с нужди – училище, лагери, кръжоци, частни учители, – които предопределят всяко решение, и така ще бъде през следващите десет, петнайсет, осемнайсет години. Децата са внесли в зрялата им възраст неоспоримо усещане за цел и насока: именно те решават колко ще продължи и къде ще се състои следващият им отпуск, именно те предопределят дали ще бъдат заделяни пари и ако да, как ще бъдат изразходвани, именно те придават форма на дните, седмиците, годините, живота. Децата са своеобразна картография и единственото, което се иска от теб, е да следваш картата, която те ти поднасят в деня на раждането си.
Но той и приятелите му нямат деца и пред тях се е разпрострял светът с толкова много възможности, че чак те затискат. Без тях статутът ти на зрял човек никога не е сигурен: зрелият човек без деца сам си създава своята зрялост и колкото и вдъхновяващо да е това, то те хвърля в състояние на вечна несигурност, на вечни съмнения.
Янагихара повежда по две успоредни оси своята история за малкия живот на малкия човек, окован от дете в омагьосан кръг зло. От една страна, четиримата приятели качват кариерните стълбици, получават обществено признание до един – стават „звезди“ в своите поприща, но това няма как да не се отрази и на отношенията им. От друга, тя открехва малко по малко вратата към миналото на Джуд, а там вият чудовища. Сякаш за баланс тя го разпъва на кръст в настоящето, а сетне му дава възможност за възкресение – и дори изкупление. Но пътят към Ханаан и този към Голгота лесно могат да бъдат сбъркани.
Въпреки мащаба си, след средата „Малък живот“ се чете бързо и със свито сърце. Макар така чаканите сцени на секс и насилие най-сетне да се появиха, те не отблъскват, а привличат по непонятен начин. Защото тази болка е разбираема – неразбираемо е това, което става в ума на едно момче, което няма избор, и което продължава да живее в главата на зрял мъж с предаващо го тяло. Янагихара в ролята на съдбата е приготвила твърде много за него. Любов и смърт, болка и радост, отдаденост и раздели – всичко се събира в малкия живот на един човек, който е нарочен за жертвен агнец.
Разбирам чувствата, които буди тази книга. И ако някому е проблем сексуалността на героите, това си е негов проблем, при това сериозен. Това наистина е голяма литература, в която всеки ще открие себе си в някакъв аспект.
От същия жанр
