Добре… как един автор те убеждава да прочетеш над 550 страници трилър, в който всичко си е ясно – ама наистина всичко: кой е убитият, кои са убийците, защо е извършено престъплението. Всъщност някакви загадки изобщо Юси Адлер-Улсен вмъква основно вътре в екипа на комисар Мьорк, чиито двама колоритни сътрудници продължават да изумяват. И ако миналото на Асад започна да се очертава още в предишните книги, определено свързано с насилие в Близкия изток, то това, което прави Росе в тази книга, ми бе напълно непонятно – и силно се надявам в следващата книга да се окаже, че за простъпките ѝ си има обяснение. Мьорк, от своя страна, не е в най-добрата си форма, и едва ли някога ще бъде – липсва му гениалната прозорливост на Хари Хуле, но компенсира с трудолюбива, дори отчана отдаденост. Която вече става проблем, когато най-големият му враг става негов началник, а любимата му го е изоставила внезапно точно когато е планирал да ѝ направи предложение.
А Марко? Той е улично хлапе като всяко друго – добре обучен джебчия, който крие от близките си в управлявания със здрава ръка семеен клан огромното си желание да се учи и развива извън криминалното поприще. Желанието му да се спаси от всекидневните норми за кражби ще се изпълни, но цената е жестока – момчето се превръща в отчаян беглец от собствените си хора, които са били неговото семейство – кръвно или не – досега. При бягството си то попада на един недобре заровен труп – и тази тайна всъщност го запраща във водовъртеж от драми и приключения, които постепенно го доближават до поредното разследване на отдел „Q“. То е свързано с огромни субсидии за африканско племе, които още по първите страници разбираме, че са отклонявани към нечии джобове – и хората, които се занимават с това, са готови на всичко, за да опазят в тайна своите деяния. Включително да докарат страховити убийци от Африка и да ги пуснат по улиците на Копенхаген, за да преследват едно дете, което просто иска да живее тихо и спокойно. Но това хлапе умее да оцелява…
Както казах, в „Марко“ няма никаква загадка, нито особени обрати, с каквито съм свикнал в повечето друго скандинавски трилъри, които чета. Но… това не намалява удоволствието. Истински хубавото при Юси Адлер-Улсен е бавното и наситено разказване, вдълбочаването в живота на разследващите и техните тайни и особености, абсурдните ситуации, които се завързват, и в крайна сметка историите от реалността в датската държава, която си има своите сериозни кривини. А в тази книга авторът задълбава и в афирканските потайности, от които до нас достигат само отделни отгласи – както тази книга.
