Новата книга на Мартин Иванов и Георги Ганев “Бизнес елитите на България” разработва една непозната за историографията у нас област – интерлокингът на едрият бизнес в България в периодите 1911-1945 и 1989-2005 г. Терминът означава “трайна връзка между две фирми, в рамките на която протича обяна на опит, информация и ресурси” и е инструмент за координация на бизнес елита.
По думите на авторите “Интерлокингите компенсират политическата фрагментация на бизнес елитите, способстват за постигане на минимум единство по базисни въпроси и са инструмент за мобилизиране на политическо влияние и налагане на интереси“.
Двамата са направили исторически “сондажи” в 6 ключови години от българската история – 1911 – преди
Балканските война, 1929 – преди икономическата криза, 1939 – преди Втората световна война, 1945 – след края й, 1994 – преди масовата приватизация, и 2005 г. – последната със сигурни данни.
За всяка от тях Иванов и Ганев са изровили от архиви в цяла България информация за най-едрите 100 нефинансови и 25 финансови компании у нас. Съпоставени са имената на техните управителни бордове и е търсена връзка между тях – за характера на къртовския труд говори числото проверени имена – 10 000 лица от стопанския и/или политически елит.
Ето и част от изводите на двамата учени:
За първия период – 1911-1945 г., основна роля играе семейната обвързаност в едрия бизнес – тя служи за защита от некоректните бизнес практики. „Контактите с роднини и приятели представляват „социалният капитал“, който всеки бизнесмен може да мобилизира за постигането на своя цел“, пишат авторите. Типичен пример на преплитане на стопански и бизнес интереси е Народната партия, ръководена от известните фамилии Бурови, Гешови и Губиделникови.
След Първата световна война започва силно групиране на едрия бизнес за даване отпор на заплахата, идваща от комунисти и земеделци. Това консолидиране води до положение, че „в края на Втората световна война почти 90% от водещите в страната компании са вече част от голямата бизнес мрежа, по която текат ресурси и информация“, тоест налице е висока степен на обвързаност между едрите фирми у нас.
Във втория период 1989-2005 г. положението е коренно различно. Авторите разрушават наложилия се в масовото съзнание мит за стопанското оцеляване на късносоциалистически елит чрез участие в управителни бордове на приватизираните предприятия. Статистиката е убедителна:
За периода 1911-1945 г. 30 човека са с по над 10 участия в бордовете на най-големите фирми.
За 1994-2005 г. – едва 7 души са с по мижавите 3 участия в бордове.
Налице е пълна промяна между 1994 и 2005 г. – приемствените връзки в управителните бордове между големите от първата години и тези от втората са почти незабележими.
Все пак Мартин Иванов и Георги Ганев уточняват, че е изследвана само връзката на имена в управителните съвети. Те посочват, че възможни пропуснати връзки са:
съвместно участие в по-малки компании
хора, свързани в социални мрежи, а не управителни бордове
бизнес-асоциации, членство в клубове
политически връзки, „обръчи от фирми“
Изследването на двамата автори е сериозно и внушително – в книгата са поместени изчерпателни списъци на всички изследвани компании във всяка една от годините, добавени са голямо количество таблици, които доказват изводите на учените.
От същите жанрове
