Няколко души ми препоръчаха сборника „Машина за истории“, който събира на едно място наградените фантастични разкази от конкурса „Агоп Мелконян“ в периода 2012 – 2016 г., и го започнах с наистина голямо очакване, което май ми изигра лоша шега. Журирал съм в такъв тип конкурси и трябваше да имам по-умерени очаквания, още повече че повечето разкази определено не са типът фантастика, който аз обичам (други планети, извънземни и прочие), а са по-личният тип на битова история с лек невероятен елемент.
Всъщност много ми допаднаха интерлюдиите, посветени на патрона на наградата – Агоп Мелконян, за когото съм чувал толкова истории, но съм пропуснал шанса да срещна, много късно обърнах внимание на литературните среди.
Ето някои от разказите, които ми направиха най-силно впечатление: „Няма да му драскаш по вратата“ на Стефан Кръстев, докосваща история за небиологично безсмъртие; „Селцето“ на Явор Цанев, при все религиозните елементи, от които, знайно е, се изприщвам, е много добре посторен хорър разказ; „Шесто чувство“ на Мишо Гръблев – париодиен разказ в най-добрите традиции, хитър и непредвидим, с чудесен край. „Гостенчета“ на Мирослав Моравски, антиутопична история с политически подтекст. „Очила“ на Ирина Петкова – леко наивен, но по топъл начин разказ. Отново Явор Цанев с „Пчелата“, антиутопичен сюжет в борба за индивидуалност, но ясно отличим от класиките в жанра. „Вкусно до последната чаша“ на Елена Павлова, който мисля, че беше поместен и в някой от сборниците ѝ, но там се загуби сред други силни разкази, а тук изпъква, доказателство колко важна е селекцията; „Нишките на паяжината“, които Мартин Петков изплита в едно-единствено лудешко изречение.
„Сбогом, Ана“ на Силва Маринова е май разказът, който най-силно ме впечатли, зловещ и изправящ косите хорър разказ за едни хора и едни храсти, абе за едни хорахрасти/храстихора, жестоко.
„Машина за истории“ е шарена черга, която отразява доста добре факта, че българската фантастика е далеч от световната и изгледи това да се промени не виждам. Имаме добри разказвачи, но липсват силните романи (изключвам излизащите далеч извън фантастичния жанр, но с такива елементи „Последната територия“ на Момчил Николов и „Кастинг за Месия“ на Петър Делчев), разкази почти няма къде да се публикуват вън от онлайн пространството, а в сборници приемът от читателите е най-често разочароващ. Въобще едно много сложно положение, от което излаз има само в по-висока летва за пишещите, защото лесното самопубликуване, придружено с липса на редакция, води само до среднящина в най-добрия случай.
