Това ще е дълъг, ама много дълъг текст.
Дълго четох книгата, след това часове преписвах откъси от нея и сега ще се опитам да ги скрепя в що-годе свързан текст, който поне бегло да прелети над някои от най-интересните факти, събрани в „Материалният свят“ на Ед Конуей, категорично една от най-информативните и интересни книги, които съм чел от много време време насам. И тъй като едва ли ще стигнете до края, все пак още в началото искам да ви я препоръчам от сърце, рядко се срещат книги, от които човек може да научи толкова много интересни и важни неща.
На пръв поглед това е простичка книга, която се фокусира върху добива, обработката и използването на само шест ключови суровини – пясък, сол, желязо, мед, петрол и литий. Но от тях е съградена огромна част от нашата цивилизация, а както пише авторът, в голяма си част ние „нямаме представа как се правят нещата, които използваме всеки ден“. Той прави интересно разделение между ефирния свят, този на услугите, и материалния, истинския свят, който рядко виждаме и за който дори не се сещаме. И казва прямо: „В ефирния свят ние продаваме услуги, управление и администрация; създаваме приложения и сайтове; прехвърляме числа от една колона в друга; занимаваме се предимно с мислене и съветване, с фризьорство и доставка на храна. Ако от другата страна на планетата прокопават цели планини, това като ли няма особено значение тук, в ефирния свят.“ Но значение има и тази книга всъщност разказва защо, като показва огромния невидим свят, който се крие във всички устройства, които използваме, във всички сгради, които обитаваме, в храната на масата ни, в контакта за електричество и в рутера… хлябът наш насъщний на дигиталните джънкита. Безброй интересни неща могат да се научат от тази книга – да започнем с нещо простичко: „чиповете започват живота си не като песъчинки, а като камъни с големината на юмрук“. Защо? Ще научите от книгата.
Историята на пясъка включва много други истории, които до една са безкрайно интересни. Примерно това, че преди 29 милиона години метеорит паднал над сегашната либийска пустиня и „превърнал за миг пясък в особен вид стъкло, известно като либийско пустинно стъкло“, което има много интересни свойства. А стъклото само по себе си е нещо невероятно, колкото и банално да ни се струва, Конуей пише: „стъклото било фундаментална иновация, многостранна технология като колелото, парния двигател или силициевия чип.“ И описва най-добрия пясък в света, от Лохалин, който е „фин като пудра захар и от него се получава невероятно чисто стъкло“. Съумява елегантно да вмъкне чудесна история от Първата световна война, в която британски шпионин в Швейцария осъществява връзка с германците с молба да… им продадат бинокли за британската армия, която има отчаяна нужда от тях и няма кой да ги произведе; и по-странното е, че германците се съгласяват да ги осигурят, защото през 1915 г. имат отчаяна нужда от каучук. Или откъде другаде бихте научили, че поетът Гьоте ръководи стратегията за развитие на стъкларския сектор в Прусия десетилетия по-рано? Но това, което не може да не знаете, е, че цялата съвременна комункация минава по един или друг начин през оптични влакна, „цялата информация пътува под формата на светлинни лъчи в нишки от стъкло“, а както авторът пише поетично, „интернет е направен от стъкло“ и обяснява защо и как. Куриозно звучи, но авторът обяснява защо Дубай внася пясък от Белгия, Нидерландия и Великобритания, а в Индия има пясъчни мафии, които нелегално вадят пясък от речните корита и плажове и го продават на строители. Време за малко смайващи числа:
…през последния век от земята са извлечени 6,7 тератона материали – 6 742 000 000 000 тона.
… за всеки създаден от човека предмет на тази планета, всяка сграда, самолет, влак, кола и телефон има купчина пръст, пясък и камъни с шест пъти по-голямо тегло.
А от пясъка няма как да не се иде при бетона, чието масово производство, както разбрах, е усъвършенствано не от кого да е, а от вездесъщия Томас Едисон. „Днес има повече от 80 тона бетон на всеки жив човек на планетата – около 650 гигатона. Теглото е значително по-голямо от теглото на всяко живо същество на Земята – крави, дървета, хора, растения, животни, бактерии и други микроскопични организми“, пише Конуей, и допълва, че „производството на цимент генерира повече въглероден диоксид от авиацията и обезлесяването, а именно 7-8% от всички въглеродни емисии.“
Чиповете… за къде без тях. „Транзисторите в днешен смартфон са по-малки от вируса на КОВИД-19“, казва авторът, и прогнозира, че сме близо до ерата, когато големината им ще се измерват в ангстрьоми, което е 0.1 нанометра, отдавна отвъд прага на невидимост за човешкото око. След това Конуей обяснява защо пясъкът не върши работа като материал за производство на чипове, а са нужни големи колкото юмрук парчета кварц, както и с няколко думи всъщност разкрива защо Китай толкова иска да превземе Тайван – защото островната държава може да произвежда свръхчист полисилиций, в които на един атом примес се падат 10 милиарда атома силиций, а комунистическата държава така и не може да усвои тази технология. И причините са от сложни по-сложни, но една от тях е, че в основата на върховата технология стои „един специален вид кварц, който може да се намери в една-единствена мина на света в Северна Каролина, и който е ключов за производството на чипове. Тази мина се експлоатира от потайната белгийска компания „Сибелко“, а влизането в централата им е като влизането във „Форд Нокс“, пише Конуей. И допълва, че ако по някаква причина тази мина спре работа, „за шест месеца ще се приключи със световното производство на полупроводници и слънчеви панели“.
След това продължава с научната фантастика, като описва дейността на фирмата TSMC, които прозивеждат процесорите за Apple, „Тесла“ и „чиповите“ компании без заводи за чипове като Nvidia и Qualcomm. Почти никой не е чувал за тях извън компютърния сектор, но те достигат границите на физичните закони. И описва каква свръхфабрика строи тази фирма в Тайван – свят без човешки същества и място, където дори един заблуден атом може да нанесе огромни щети. А машините – те пък са на нидерландската компания ASML, всяка струва стотици милиони долари и отпечатва с лазери безкрайно деликатни детайли върху чиповете. А за тях пък „Цайс“ правят специални огледала, изградени от пластове силиций и молибден, които според един инженер на ASML са „може би най-гладкото нещо във вселената, правено от човек“:
Ако увеличите едно такова огледало до размерите на Съединените щати, най-голямата неравност по него ще бъде с височина по-малко от половин милиметър.
Защо Тайван? Според автора успехите им се дължат отчасти на това, че пред 60-те и 70-те години те масово изпращат младежите си да учат в САЩ, те започват работа в компании като Intel и Texas Instruments, а после се връщат в родината си с изключителни технически знания и полагат основите на технологичния им възход. А когато Китай започва да прави същото в края на миналия и началото на нашия век, на фокус са софтуерни компании като Microsoft, Amazon и Google и китайските студенти, работещи в тях… се научават как да създават гиганти за интернет услуги. Конуей пише ясно: „Това, което разделя Тайван и Китай, не е просто един проток, а технологична пропаст, която още повече засилва напрежението в тази част на света.“ И допълва, че Китай „харчи повече пари за внос на компютърни чипове, отолкото за вноса на петрол.“
И от това технологично великолепие преминаваме към нещо наглед банално, но векове наред ценно като злато – солта. Конуей цитира историка Марк Курлански, който пише: „Между XIV и XVI в., когато Венеция била водещо пристанище за търговия със зърно и подправки, солта заемала между 30 и 50 процента от целия внос и износ.“ Или с две думи: „великолепието на Венеция, много от нейните статуи и украси били финансирани от солната администрация“. На другия край на света – в Китай, за стотици години се изреждат поредица от големи династии, но се запазва едно – монополът върху солта. Към III в. около 90 процента от приходите на държавата се дължали на солта. Чак до 2013 г. в Китай има „солна полиция“, която преследва частни търговци, продаващи сол онлайн. А Конуей посочва и че една от причините за избухването на Френската революция пък е солният данък, който бил всеобщо мразен. В Индия пък британците силом наложили солен монопол, като задушили местното производство и дори построили огромен жив плет с дължина 3800 км, за да опазят местни солници от посегателства. Прочутият мирен бунт на Ганди започва именно след като той пред последователи и журналисти взима демонстративно кристалчета сол от изпарила се морска вода, с което нарушава закона.
Солта обаче има много измерения. Едно от тях е хлорта – и Конуей ни отвежда в един неочакван стратегически обект в Англия: никому неизвестно помещение с електролитни клетки, което осигурява около 98% от хлора, който се използва за пречистване на водата на Острова. И след това се започва едно чудно историческо експозе, което всъщност обяснява защо на планетата има толкова много хора. Но първо един любопитен факт: по време на Първата световна война първият морски сблъсък между британски и германски кораби е при тихоокеанския бряг на Чили, където „държавите се мъчели да установят контрол върху доставките на нитрати“. И тук идва одиозната фигура на Фриц Хабер, който успява да създаде промишления метод за производство на амоняк, от който вече могат да се правят експлозиви и… изкуствени торове. Благодарение на които не само населението на света се увеличава с милиарди, но „делът на недохранени хора в света паднал от около 65 процента през 1950 г. до под 10% през 2021 г., до голяма част благодарение на по-големите реколти, осигурени с евтини и достъпни торове“. Конуей пише: „Всъщност, ако методът Хабер-Бош не е бил открит, Първата световна война е щяла да приключи много по-бързо. Франция, Великобритания и техните съюзници бомбардирали Германия и нейните съюзници с експлозиви, произведени с чилийки нитрати, а на свой ред били бомбардирани с експлозиви от синтетични нитрати. Тази война от нов тип… била отчасти резултат от науката, промишлеността и оръжията, породени от тази експлозивна сол.“
Желязото очевидно не може да бъде подминато. В книгата е описано как по света работят около 1000 доменни пещи, в които се изсипват по над милиард тона въглища всяка година, за да се произвежда желязо – около 7-8% от световните емисии на въглероден диоксид, „никой друг източник на парникови газове не е съсредоточен на толкова малък брой обекти“. Възходът на стоманата е забележителен феномен, който заслужава да се проследи. Защото например „през 1810 г. американците изразходвали за железни пирони почти същия процент от националния си доход, какъвто днес харчат за компютри… Това може да звучи донякъде скучно и незабележително, но честно казано, светът, какъвто го знаем, е построен от скучни скокове като тези“, пише Конуей.
Авторът разказва и за интересни детайли около производството на ниско фонова стомана, която е изключително важна за изработката на гайгерови броячи и някои медицински апарати. Вследствие на ядрените опити през Студената война вече няма как да се произведе стомана без ядрено замърсяване в нея. И вследствие на това се използва стомана от потънали кораби – „смята се, че част от стоманата от германски кораби, потопени при Скапа Флоу през Първата световна война, е била извадена и претопена за изработка на медицинско оборудване. И съществува процъфтяващо пиратстване на метал от стари бойни кораби, особено в Южнокитайско море“.
А откъде идва най-много желязо в света? Австралия. „В Австралия се добива два пъти повече желязна руда, отколкото в най-големия конкурент Бразилия, и три пъти повече, отколкото в Китай“, пише Конуей, и обяснява, че с желязото от свръхмината Пилбара в Западна Австралия е построена цялата Азия от XXI век – от небостъргачи до линии за свръхскоростни влакове. И тук идва един тънък момент: „докато останалият свят е напълно зависим от Китай за почти всяка стока, Китай остава напълно зависим от Австралия за тази така важна суровина.“
За медта Конуей става почти лиричен:
Медта е великият невидим субстрат, който поддържа модерния свят, какъвто го познаваме. Без нея съвсем буквално бихме се озовали на тъмно. Ако стоманата изгражда скелета на нашия свят, а бетонът плътта му, то медта е нервната система на цивилизацията, веригите и кабелите, които така и не виждаме, но без които той не би могъл да функционира.
И после ни описва медната мина „Чукикамата“ в пустинята Атакама, която е толкова дълбока, че „ако хвърлите в нея дубайската Бурдж Халифа, най-високата сграда в света, тя ще бъде напълно погълната, заедно с дългия си гръмоотвод и всичко останало. На това място е изкопана повече земя от всякъде другаде по света, което прави мината едно доста необичайно чудо на съвременната епоха“. И допълва, че всяка година от тази мина се добива два пъти поведе мед, „отколкото златото, добито от всяка мина на планетата от началото на историята.“
И от огромната медна мина ви прехвърлям бързо към петролното поле Гавар, което осигурява повече от половината барели нефт, добити в Саудитска Арабия от началото на петролната епоха.
Никое друго петролно поле в света (както и никоя въглищна мина, никоя уранова мина или атомна електроцентрала, никой вятърен или слънчев парк, независимо от размерите им) не произвежда такава голяма част от енергията на планетата.И това ни води до максимата, с която се срещаме навсякъде в тази книга – в Материални свят, както и в ефирния, който обитават мнозина от нас, енергията е на практика всичко.
От петрол се произвеждат и продукти, за които не бихме се и сетили – от нещо, наречено „иглен кокс“, а именно гъстата субстанция, която остава на дъното на барела, се произвежда синтетичен графит, който е основна съставка в анодите на литиево-йонните батерии. „Повечето от нас вече знаем, че батериите в смартфоните и електроавтомобилите ни са направени от малко известни съставки, които изкопаваме от земята, но малцина си дават сметка, че голяма част от тези съставки са петролни продукти“, пише Конуей. Природният газ също има своята огромна роля. Авторът казва: „Огромна част от храните по света се отглежда от азотни торове, получени от природен газ. Огромната част от животните по света се хранят с храна, отгледана с торове от природен газ. Ако торовете са сред най-важните субстанции на света – а имайки предвид, че без тях ще бъде невъзможно да изхраним и половината население, – то спокойно можем да кажем, че те също са газ.“
А пластмасите? „Днес полиетиленът безспорно е най-широко използваната пластмаса в света. На всеки шест секунди произвеждаме достатъчно от него в Европа, за да опаковаме Айфеловата кула. На година произвеждаме около 100 милиона тона полиетилен, което е повече от общото световно производство на мед и алуминий.“ И един малко по-позитивен факт: „Първата пластмаса, целулоидът, била създадена да замести слоновата кост, от която се изработвали топките за билярд. Откриването му през 60-те години на XIX в. помогнало за спасяването на стадата африкански слонове от сигурно изтребване.“
И накрая – литият. Който е едно малко чудо, защото нищо „не може да се сравнява с лития по лекота и способност да съхранява енергия. Както казва Сет Флечър, „Вселената не ни е дала по-добро нещо.“ И тук научавае, че Салар де Атакама в Чили е единственият най-голям източник на литий в света. И че нещата в света бързо се променят заради него: „По същия начин, по който говорим днес за петродържави като Саудитска Арабия и Русия, епохата на батериите създава нов тип електродържави – страни като Чили, Аржентина, Австралия и, разбира се, Китай, който ще има първенство в добива и рафинирането на тези материали. Голяма част от геополитическата история на XX в. се е определяла от приумиците на диктатори и деспоти в Близкия изток и Русия. По подобен начин, ХХI в. може да ги смени с други действащи лица и страни, от които останалият свят ще зависи за жизненоважните изходни суровини.“
Конуей допълва: „Нещата стоят така, че Китай контролира около 80 процента от световния капацитет за производство на батерии.“ И около тях има още толкова много тайни, например около суперзавода на „Тесла“ в щата Невада, две трети от площта на който е заета от… „Панасоник“, които всъщност произвеждат батериите. „По същия начин, по който Apple не произвеждат собствени компютри и дори чипове, нещо подобно важи и за електрическите превозни средства. Батериите, които се озовават в повечето от тях, независимо дали носят марката „Тесла“, „Форд“ или някоя друга, са произведени от шепа други компании, които се подвизават ниско под радара“, пише Конуей.
Ох, уморих се. А дори не съм засегнал и малко от огромния размах и страст, с която Ед Конуей описва как работи нашият свят. Важно е все пак да спомена и защо се спира точно на тези шест суровини сред всички други: „Тези материали са станали толкова полезни не само заради физическите им качества, а и заради факта, че можем да ги произвеждаме лесно и на относително ниска цена.“ И тук, разбира се, го има оня класически облог за цената на суровините, описани са вечните страхове, че нещо ще се изчерпи и светът ще рухне, и изобщо още цял куп важни и до голяма степен скрити истории от Материалния свят – единствния истински, върху който ние строим въздушните кули на животите си.
Изключителна книга, препоръчвам да я прочетете, поне малко отваря очи как всъщност работи светът.
От същите жанрове
