И въпреки цялото това пръскане и размазване, набръчкване и натръшкване, пищене и врещене и всичко останало, което различава един глагол от друг, най-внушителните обитатели на това царство са тихите, невидими зверове, на което непрекъснато се натъкваме, когато се опитаме да надникнем какво се крие под глаголите: безплътните понятия за пространство, време, казуалност, притежание и цел, които изглежда образуват езика на мисълта.
Определено има защо да се доверявам на интуицията си кога една книга е над възможностите ми. Както и „Мисленето“ на Даниъл Канеман, така и „Материалът на мисълта“ на Стивън Пинкър, издадена през далечната 2013 г., стоеше на почетно място в библиотеката ми, но така и не я бях чел – нещо, което не се отнася за чудесните му „Как работи умът?“, „По-добрите ангели на нашата природа“ и „Просвещение сега“, както и спорът му с други учени в „Предстоят ли най-добрите дни за човечеството“. Историческите теми са моето нещо – лингвистичните определено не са, затова и прочитането на тази книга го приемам малко условно – далеч не навлязох в дълбочината на Пинкъровите обяснения, както се случи и с тези на Канеман. Е, в края имаше две много по-достъпни глави за имената и мръсните думи, които вече са пределно понятни и направо забавни.
Но ако мога все пак да сумирам какво представлява книгата – една смайващо вивиксекция на езика, на думите и на скритите значения за тях. Стивън Пинкър демонстрира виртуозно умение да поставя под въпрос наглед подразбиращи се и прости идеи и внезапно да открива под тях смайващи дълбини, които говорят за човешкия ум и човешката природа. Не съм чел друга негова основополагаща книга, „Езиковият инстинкт“ (и тя краси библиотеката, де), но тук той просто демонстрира не само смазваща ерудиция, но и магарешко (цяла глава има за метафорите, ей!) търпение да разчепква дума по дума езика. Има буквално цели страници с думи, които доказват гледната му точка – например, че в повечето езици глаголите за естествена и насилствена смърт се отличават рязко и никога не се припокриват. На много места Пинкър спори оживено с други учени, като коректно излага и техните теории, така че книгата му има и справочна стойност за достиженията на науката за езика.
Английският позволява да се говори както за прекратяване съществуването на нещо, така и за причиняване на прекратяване на съществуването на това нещо, но не и с един и същи глагол. Сякаш езикът е заел екзистенциална – или може би морална – позиция, според която когато нещо спира да съществува по силата на пределна възраст, мирни причини, спонтанно изгаряне, вътрешно загниване или обреченост, тази смърт е качествено различна от смъртта, явяваща се резултат от предумишлено действие. Това не е някаква странност само на английския; много други езици използват различни глаголи за умиране и убиване, дори когато позволяват на другите си глаголи да работят на две смени – и като събития, и като причиняването на събитие.
Пинкър пространно се спира на загадката как децата научават езика – оказва се, че далеч не е само със слушане и запомняне, нещо в умовете им просто успява да ги улесни в това всъщност изключително сложно и още крайно неясно умение.
Езикът обаче не е просто сбор от всевъзможните начини за предаване на съобщение, за които хората могат да се сетят. Децата постепенно се оказват екипирани със строг протокол, който понякога забранява съвършено приемливи начини за комуникация. Но защо? Как децата успяват да усвоят един безкраен език, при положение че правилата, които те са изкушени да извеждат, постоянно ги вкарват в неприятности, като генерират конструкции, които другите говорещи порицават?
Той засвидетелства и нещо, което и на мен ми е правило впечатление, но никога не съм задълбавал като него – че на различни езици едни и същи идеи се изразяват по идентичен начин, при все че може да са по всякакъв друг.
За щастие отпечатъците са пръснати навсякъде. Макар конструкциите, които разглеждахме, да не са универсални, те не спират да се появяват в несвързани помежду си езици и езикови семейства по целия свят, което подсказва, че способностите на хората да оформят езика, когато се сблъскат с необходимостта да съобщят определен тип идеи, са така проектирани, че да преоткриват тези конструкции.
В главата за метафорите всъщност той извежда за мен най-важната си теза – как се е формирала човешката интелигентност. Без особена изненада: по еволюционен път.
Човешката интелигентност с нейната способност да мисли безкраен брой абстрактни мисли се е развила от една първична мрежа от мозъчни връзки, предназначена за справяне с физическия и социалния свят, към която е била надградена способност за прехвърляне върху нови и нови области по пътя на метафоричната абстракция. И тъй като хората мислят с метафори, ключът към разбирането на човешкото мислене е в деконструирането на тези метафори. Хората се карат, защото рамкират един и същи проблем с различни метафори и объркват живота си заради гибелните импликации на метафори, които са използвали, без да си дават сметка какво правят.
И продължава няколко страници по-късно:
Ако цялото абстрактно мислене е метафорично, а всички метафори са сглобени от базисни биологични понятия, тогава вече имаме обяснение за развитието на човешката интелигентност. Човешката интелигентност би била продукт на метафорите и тяхното комбиниране. Метафората позволява на ума да използва няколко базисни идеи – субстанция, местоположение, сила, цел, – за да разбира по-абстрактни сфери. Комбинаториката позволява от ограничен набор прости идеи да изникват безкраен брой сложни идеи.
Допадна ми и неговото усещане за самоирония и живо чувство за хумор, което често облекчава главоболното му задълбаване в темата.
Как успяваме да минем метър, пренебрегвайки разликата между тесните значения в главата и широките значения, въвличащи в схемата и света? Защо никога не се тревожим, че има опасност идеите зад думите ни да характеризират по погрешен начин нещата, които етикетираме с тях? Причината е, че като изключим мисловните експерименти на философите и теориите за конспирацията, значенията в главата и значенията в света обикновено нацелват едни и същи неща. Нашите умове са така напаснати към света, че обикновено това, което мислим, съответства на онова, което си мислим, че мислим…. Отчасти това е така, защото на небето и земята има по-малко неща, отколкото философите са в състояние да измислят.
Главата за имената е особено интересна, защото развива нашироко идеята за модните имена за всяко поколение, които се сменят. Оказва се, че търсенето на популярни личности, които вдъхновяват „вълна“ от кръщавания на новородени, не отговаря на реалността, по-скоро популярни личности „вземат“ модни за момента имена като част от образа си. Например Пинкър посочва, че името Мерилин е било в заника си по времето на популярността на красивата блондинка. Но дори и в толкова проста тема той успява да вкара наука и да задълбае сериозно:
Мощен фактор в търсенето на умерено отличителни имена е фонестезията. Едно популярно име може да прехвърли очарованието си към други съществуващи имена или да породи нови, с които има общо начало, средна сричка или завършек. Някога в двадесети век Джейн зачена Джанис, Джанет, Джан и Джанел, всяко с многобройни варианти на изписване. Карол роди Карълайн, Карън, Кари, Кара и Карина. В по-нови времена Дженифър даде тласък на Джесика и Джена откъм единия си край, а откъм другия – на Хедър и Амбър.
Главата за псуването и мръсните думи е истинско откровение – основно защото обснява защо то идва толкова лесно и практически неволно в екстремни ситуации. Интересно беше и моралното лицемерие в Америка, което осъжда седем вулгарни думи на забрана в медиите, но позволява появява на безброй заместващи думи. Добре, де, не безброй:
Евфемизмите и дисфемизмите за табуираните понятия се появяват и понякога разменят местата много бързо. По оценка на Алан и Бъридж в английския са се натрупали повече от осемстотин израза за копулация, хиляда за пенис, хиляда и двеста за вагина и около две хиляди за жена с леко поведение.
Защото в крайна сметка този език е част от нас, при това доста древна:
Псуването на глас, както и възприемането на чуждците цинизми е свързано с дълбинни и много архаични зони на мозъка. Афазията, загубата на способност за артикулирана реч, обикновено се причинява от увреждане на мозъчната кора и лежащото под нея бяло вещество покрай хоризонталната цепнатина (Силвиева бразда) в лявото полукълбо на мозъка. Още в началните изследвания на афазията неврозолите откриват, че пациентите понякога запазват способността си да псуват.
И допълва нещо анекдотично на по-следващата страница: „Има дори сведение за глухоням, засегнат от синдрома на Турет, който изразявал fuck и shit на американския жестомимичен език.“
В „Материалът на мисълта“ Бойко Пенчев не просто е направил отличен превод на изключително трудна материя, но е и добавил и множество полезни бележки, в които посочва кога българският език се различава от английския. Прави впечатление и как си позволява игри на думи, които пасват на стила на Пинкър – например когато говори за невярна хипотеза на учен на име Уорф, и споменава един казус, който бил случай на „лъжливото Уорфчарче“ 🙂 В крайна сметка тази книга на Стивън Пинкър може и да ме измъчи, но все пак ми даде достатъчно информация, за да знам колко много не знам. И колко много красота и дълбочина се крие и в най-простите неща – езикът ни е като физиката: уж е понятна, а като забиеш, ти се завива свят.
