Жанр: История

Издателство:

Автор: Виктор Суворов

Корица: Мека

Година на изданието: 2011

Страници: 328

Рейтинг :

Време за четене: 5 минути

Да четеш Виктор Суворов за мен е своего рода перверзно, забранено удоволствие. Противоречивите му теории, които правят на пух и прах всичко, което съм учил в университета и което се приема за историческа истина към този момент, са онова забранено удоволствие, заради което човек се замисля дали светът е наистина това, което си мисли. Интелектуалните му изследвания поне за мен са триумф на трезвия, рационален анализ, който умее да събира частички от тук и там и да ги сбере в един по-различен пъзел – на нова истина, която нерядко се оказва точно обратната на тази, която се опубличностява.

В “Майката на дявола” Суворов е убийствено пунктуален, като сменя гледната точка от Втората световна война (тезите му за която са защитени в сборника “Истината на Виктор Суворов”), към времето на Хрушчов. От страниците се сипят лица, числа, дивизии, ракети, точни параметри, геостратегически пресмятания, множество пунктуални маркери за историята на сриването на света към най-опасната точка в историята – Кубинската криза. За нея съм чел какво ли не – от общоисторически книги до спомените на Кисинджър и съветския посланик във Вашингтон по това време Добринин, с цялата условност на достоверността им. Темата за Карибската криза се падна и на държавния ми изпит за завършване на бакалавърската ми степен в СУ и не съм очаквал, че ще прочета нещо чак толкова изненадващо. Но Суворов буквално ми скри шапката, показвайки събитията около нея в светлина, която не съм и подозирал.

Нека е ясно – не вярвам безусловно на тезите на Суворов, но ме очароват по начин, който например Николай Стариков не успя. Чел съм почти всичко от бившия руски разузнавач (ако легендата е вярна, ест.) и макар да не мога да проверя фактите, пунктуалността му при изброяване на армии, дивизии, поделения, бойна техника, локацията и бойните планове е впечатляваща.

Изображение Изразът “майката на дявола” идва от едно ядно промърморване на Хрушчов по адрес на американците. И около него Суворов разработва тезата, че в годините на абсолютен апогей на съветската мощ и технически триумф – края на 50-те – началото на 60-те, когато първият спътник и първият човек политат към Космоса, СССР всъщност се намира в кошмарна криза и неговите ръководители задействат мащабен милитаристичен блъф, апогей на който е взривяването на огромната “Цар Бомба”. Според Суворов в този момент СССР могат да изпратят човек в Космоса, но нямат нито една междуконтинентална ракета, способна да достигне САЩ.

И тук се започва. Защото САЩ имат десетки и десетки възможности да ударят СССР – както от ракети с малък обсег, разположени в Турция, Великобритания и Италия, така и мощни бомбардировачи, да не забравяме и изпреварилите далеч съветските възможности подводници и самолетоносачи. Суворов обстойно изследва различните бойни възможности на двете армии и отсъжда неумолимо – паритет в ядрените оръжия няма, това е пропагандна лъжа, нужна и на СССР, и на САЩ. Защо на последните ли – защото военнопромишленият комплекс няма нужда от истина, няма нужда от слаб Съветски съюз – той има нужда от чудовищен враг, за да продължава да получава нови и нови тлъсти поръчки. Затова и Куба е толкова нужна на Хрушчов – за да осигури поне малка възможност за удар по САЩ, както и да използва ракетите там като коз за “освобождане” на Берлин – раната сред ГДР, през която изтичат стотици хора, бягащи от съветския “рай”.

Суворов обследва как висши съветски военни осъзнават лудостта на Хрушчовия блъф, който, за да прикрие вътреикономическата разруха, задейства пропагандни заплахи за унищожението на Запада, и осигуряват на известния Олег Пенковски безценни документи, с които да убеди американците, че всъщност СССР не може да започне ядрена война. А американците го предават обратно на руснаците, защото хич не щат и да чуят, че Съветският съюз е колос с глинени крака.

Бившият разузнавач обръща историята с главата надолу, но звучи безмилостно логичен. Той редува картини на глобалното противопоставяне със страховито обрисуване на социалистическия кошмар, добавяйки многобройни биографични данни към главните действащи лица в СССР и разговорите между тях – за последните още в началото предупреждава, че са съчинени, но следват логиката на събитията.

Не знам как да дефинирам Суворов, няма как да приема тезите му, нито мога да ги отхвърля. Считам го за интелектуално предизвикателен автор, който съумява да взриви спокойната иначе историческа наука. Преди време си купих и една руска книга – “Неправда Виктора Суворова” – може пък тя да ми даде отговор, ако намеря време за нея.