Преди срещата с Ерик-Еманюел Шмит миналата седмица реших да си купя някоя негова книга, която не съм чел – избрах „Мечтателката от Остенде“. Харесвам автора, особено един от неговите романи – „Папагалите от площад Арецо„ и сборника „Одет Тулмонд и други истории“; други не чак толкова. например „Любовен еликсир“. Е, „Мечтателката…“ също ме остави с по-смесени чувства.
Едноименната новела е доста приятна, без да е особено оригинална – един писател отсяда при енигматична старица, която му разкрива, че някога е имала пламенна любов с принц, след която не е пожелала нито един мъж. Никой около нея не ѝ вярва, а писателят не знае дали една измислица не е по-добра от реалността.
– Много добре чухте. Аз избирах жените, с които имаше връзка.
– И той приемаше?
– Това бе моето условие. Не приемах да деля, освен ако не избирах аз с кого да го деля. Тъй като бе луд по мен, той се съгласи.
– Как му избирахте любовници.
– Винаги много красиви.
– Така ли?
– Много красиви и много тъпи. Има само един начин да бъдеш красива, но хиляда начина да бъдеш тъпа.
След него е разказът „Съвършеното убийство“, който започва типично криминално – жена бута мъжа си от скала, но един овчар я вижда и проваля плана ѝ да изиграе опустошена от мъката свидетелка на трагедия. Следва процес, в който Шмит бяга далеч от криминалното и отива в емоционалното, дето си го бива – и жената преоткрива жертвата си като мъжа, който винаги е мечтала, но не е съзнавала, че има. „Да оздравееш“ е трагикомичен разказ за красив мъж, жертва на катастрофа, която му отнема зрението, и неговата медицинска сестра, която се е примирила, че е невзрачна и мъжете никога няма да я задирят. Пациентът използва другите си сетива и я ласкае, а тя неминуемо се влюбва в него… до шеметния край.
„Лоши четива“ е историята, която най-силно ме впечатли – професор-сухар, който чета само нехудожествени книги, случайно посяга към мрачен трилър – потапяйки се в историята и без опита на читател на такива книги, той започва да смесва измисленото с реалността по адски забавен начин, чак до трагедията, която го очаква. С този разказ трябваше и да завърши сборника и сигурно щеше да ми допадне повече, но има още една кратка история накрая, „Жената с букета“, която бе прекалено сантиментална за моя вкус.
„Мечтателката от Остенде“ е приятен сборник, но сякаш ми бе недостатъчен, историите са малко… и макар „Одет Тулмонд…“ да е по-кратка като страници, е много по-пъстроцветна като истории и герои.
