Оригинално заглавие: Player Piano, 1952.

Преводач: Боян Николаев

Корица: Милена Вълнарова, твърда.

Година на изданието: 2021

Страници: 448

Рейтинг :

Време за четене: 8 минути

С цялото си сърце усещаше, че положението на хората е ужасяващо нелепо,
но това е логична нелепост, до която се е стигнало интелигентно,
така че просто не виждаше към какво друго би могла да ги изведе историята.

Ozone.bg
Ozone.bg

  Подредил съм си една спретната купчина с новите издания на романите на Кърт Вонегът, които ще чета хронологично в реда им на излизане. Обичам автора, но ей на, точно първия му роман, „Механично пиано“, не бях чел. И все пак странно беше колко удобно се чувствах сред първите страници, някак познато ми бе всичко. Бързо се сетих каква е работата – този роман се явява своеобразно продължение на няколко разказа на Вонегът, писани непосредствено преди него, и които са разхвърляни в разделите „Наука“ и „Работна етика срещу слава и богатство“ в неговите двутомни „Събрани разкази“. Това впечатление се узакони и с появата в романа на късните версии на всезнаещия компютър ЕПИКАК, чието създаване е описано в едноименния разказ от ноември 1950 г., навярно скоро след това авторът е започнал да пише и този роман, излязъл само две години по-късно.

 PlayerPianoFirstEd  Има нещо в духа на епохата, което насърчава писането на антиутопии – и няма да сбъркате, ако разпознаете тук Оруел, виж, за вакханлийното насилие на Бърджис е още рано. Бързата и почти абсолютна механизация в света на Вонегът е доведена до триумфален успех – хората вече няма нужда да се трудят, на всеки излишен работник е отделен екзистенц-минимум, с който да си живее добре, докато машините, умело направлявани от други машини, вършат всичко необходимо по спуснат отгоре план. Една успешна капиталистическа и едновременно комунистическа утопия, в която всичко е подредено и систематизирано, а в центъра на сюжета е град Илион от щата Ню Йорк, който е разделен на точно три части – тази на важните хора, тази на машините, и тази на ненужното мнозинство, което е най-удобно да не бъде забелязвано. Не е било лесно да се стигне до това положение, но след известни турбуленции всичко си е вече на мястото – завинаги, защото по-добре не може да бъде.

Сега обаче въпросът за елита, за осигуреното превъзходство, чувството за справедливостта на йерархията, на чийто връх са мениджърите и инженерите, се внушаваше на всички колежански абсолвенти и вече никой не го оспорваше.

  49464514206_3d99b066cc_b И точно тази модерна Троя (едва ли името на града е случайно) ще стане ново бойно поле между удобно барикадираните зад заводските стени мениджъри и многобройните ахейци, останали без работа, да речем, тяхната символична Елена, смисъла на битието. Но за да се стигне до това, има много път, който всъщност е борбата за душата на един-единствен човек. Пол Протей (още една класическа препратка), високопоставен мениджър, който се намира на поредния кръстопът в живота си в битка за още по-висок пост с друг кандидат, когото все е преварвал досега във всичко. Вонегът ни въвежда в неговия живот, който е уреден и праволинеен точно като мелодията на механичното пиано, което се появява още в началото, на което „е седнал някой дух и излива сърцето си.“ За Протей животът е подреден точно както си трябва, жена му го подкрепя по кариерната стълбица, историята е стигнала до своя край далеч преди Фукуяма да го възвести прибързано, и като цяло всичко е наред. Изключая един негов приятел, който е големец от столицата и би трябвало да е по-католик от папата по отношение на класовите привилегии, но всъщност е пропит с бунтовен дух, един същи „враг с партиен билет“. И точно неговото присъствие дава тласък на събитията в романа.

Пристигането на Финърти го тревожеше, защото съживяваше съмненията дали животът трябва да е точно такъв.

888ab-playerpiano  Вонегът описва един клинично чист, подреден и изцяло бездушен свят. Свят на лозунги, на високопарни приказки, на убеденост, че си в тон с историята и че настоящето е най-доброто възможно състояние на нещата, цитатът, с който започнах, е показателен. Интересно доколко авторът е запознат със същинското положение в СССР и другите наскоро вкарани насила в орбитата му държави от предстоящия да се формира Варшавски договор, защото механиката на неговия свят е определено повлияна от комунистическата пропаганда за идеалния свят, подчинен на марксистките постулати. И точно в този идеален свят Пол започва да се съмнява и в своето място, и изобщо в смисъла на всичко случващо се, особено след като мимо волята си се оказва в досег с онова мълчаливо мнозинство от онази част на града, в която не би трябвало да попада, и когато му е деликатно намекнато, че един правилно написан донос може да му донесе всички облаги, за които е мечтал – или за които мечтае жена му. И в крайна сметка за него всичко се променя: „Каква противна мисъл – да бъдеш така сраснат с обществения и историческия механизъм, че да си в състояние да съществуваш само в едно измерение и да вършиш само по една линия.“ И събитията, които се мътят на заден план, вече могат наистина да започнат.

   91jVYQt13BL._AC_UF894,1000_QL80_ В „Механично пиано“ Вонегът отразява реалните страхове на своето време, че механизирането на индустрията ще лиши милиони хора от препитание – и дори да им бъде осигурено достатъчно да живеят, това ще е живот, лишен от смисъл и достойнство. Разбира се, това са страхове, които се вихрят от самото начало на Индустриалната революция и които по-късно ще се доразвият с началото на Информационната, за която Вонегът само догажда със своята визия за компютри, изчисляващи всичко. Очаквах, че също както при Оруел, и тук е важно да бъде измислен и размахван пред очите на званите един опасен враг, който иска да им отнеме привилегиите, но нещата се оказаха много по-иронични и абсурдни, както подобава на големия писател. Всъщност в книгата видях отгласи от друга, малко по-късна книга, която четох наскоро – сборника „Бъдещи истории“ на Робърт Хайнлайн, в която алтернативната история на САЩ в някои отношения е сякаш естествено продължение на именно този механизиран свят на Вонегът. И все пак романът не можа да ме докосне чак толкова, останах емоционално дистанциран точно като героите му, но очаквам с нетърпение да чета тези, които едно време ме впечатлига – скоро продължавам със „Сирените от Титан“.