Осъзнах, че съм изоставил за доста месеци писането за нехудожествени книги с логото на „Сиела“, след „Страх“ на Боб Удуърд само романи съм представял тук. „Менгеле. Ангелът на смъртта“ на Дейвид Дж. Маруел обаче заслужава да се опише, защото е сред най-интересните исторически книги, които съм имал удоволствието да селектирам, редом с “АК-47. Оръжието на XX век” на К. Дж. Чивърс, „Под различни небеса“ на Норман Дейвис и „Истината за смъртта на Хитлер“ на Жан-Кристоф Бризар и Лана Паршина. Открих книгата на неочаквано място, в каталог на агенция, която е фокусирана почти изцяло в художествената литература. От тях бяхме купували правата само на романи, затова и офертата ни за книгата на Маруел бе посрещната с нещо като недоверие – дори ни попитаха какви други книги имаме в тази област. Това бе лесно – изпратих им около двайсетина скорошни заглавия и след час дойде одобрението. Деян Кючуков можеше да се заеме с превода на този никак нелесен текст.
По темата за Менгеле има много книги, които разгледах, но тази беше единствената, която за мен си струваше да се издаде – защото авторът, бидейки американец, на когото професионално е възложено да вникне в живота на нацисткия лекар, е безпристрастна фигура, но и защото отдадеността му на тази задача го е отвела от документите и свидетелите до местонахожденията на Менгеле в миналото, та чак до това да държи костите му в ръцете си. Именно на тези кости, около които години наред се вихрят ожесточени спорове и научни препирни, е посветена последната част на книгата – доказването, че това са тленните останки на Менгеле, е изключително важно и за службите, които все още желаят да го заловят и изпратят на бесилото, така и на оцелелите от жертвите му, които мечтаят за закъсняло с десетилетия възмездие. Маруел описва в детайли как се стига до откриването на този гроб, какви методи са използвани за идентифицирането на костите, за пробивите и колебанията, преди в крайна сметка съмненията да изчезнат следствие на напредъка на науката. А не по-малко важно е, че точно този изследовател работи с автобиографичния роман, който Менгеле написва, и разкрива кодовете, които лекарят използва, за да прикрие самоличността на хората, които описва.
Но както за мен, така и за повечето читатели навярно далеч по-интересна е първата част от книгата, посветена на живота на Йозеф Менгеле и пътят, по който този не твъде кадърен учен се превръща в символ на Холокоста и на безчовечните експерименти в концлагера Аушвиц. Маруел детайлно проследява детството му, семейната му среда (която е от огромно значение и в периода му в Южна Америка), образованието му, научните му интереси, които са обусловени от възхода на расовите теории, а особено впечатление ми направи картината на участието му в преки военни действия като част от печално известната с масови кланета SS дивизия „Викинг“, където бъдещият д-р Смърт определено се е нагледал на зверства, макар да няма преки доказателства за негово участие в тях.
Назначението му в Аушвиц не е някаква награда за добри постижения, по-скоро стечение на обстоятелствата и на неговите познанства с влиятелни личности. Какво върши там – Маруел описва достатъчно, без да изпада в крайни подробности, което намирам за правилно, не е нужно да се задоволяват тези тъмни черти на човешката природа, които търсят описания на мъчения. По-интересно ми бе как той и другите нацисти си уреждат живота около концлагера, как се развличат, как се виждат със семействата си. Маруел добросъвестно оборва един от митовете, че Менгеле е основният човек, посрещащ влаковете с концлагеристи – да, правел го е често, но не повече от другите му „колеги“, натоварени със задачата на място да определят кой ще умре веднага и кой ще поживее още малко. Но това е нищо пред всички останали деяния, които псевдоученият извършва – изследователят ясно оборва все още витаещите тези, че тези зверства са имали научна стойност. Точно обратното, подчинени на псевдонаучна идеология, те не са могли да бъдат нещо повече от прост садизъм, макар и облечен в уж научно одеяние.
Бягството в Южна Америка е също проследено в подробности – от военнопленническия лагер, редом с милиони други победени войници (Маруел споменава, че има над двадесет души във Вермахта с името Йозеф Менгеле, което затрудява силно идентификацията му), той и много други се възползват от хаоса и успяват да избягат, при това с помощта на Червения кръст. За мен бе шокираща изненада, че по-късно военнопрестъпникът дори се връща тайно до Германия, а в идните десетилетия и участва косвено в семейния бизнес, и комуникира със семейството и особено със сина си, с когото успява дори да се види. Наистина смайващо е как един от най-търсените хора на планетата успява да избегне това, което сполетява например Айхман (само ще вмъкна, че ново издание на „Айхман в Йерусалим – репортаж за баналността на злото“ на Хана Аренд ще излезе в началото на 2021 г.).
„Менгеле. Ангелът на смъртта“ е впечатляващ исторически труд от един от хората, които са най-тясно свързани с живота на Менгеле вън от кръга на преките му жертви. Книгата е подплатена с достатъчно бележки, близо 700, така че всеки може да провери твърденията на Дейвид Маруел, а няма как да не проличи и съжалението му, че различните служби, които издирват нацисткия военнопрестъпник, се провалят – липсата на наказание за престъпленията му е един от големите пропуски на следвоенния опит за налагане на правосъдие.
От същия жанр
