Книголандия не е изцяло моя. Тя е също толкова ваша – на всички, които идвате да четете тук за хубави (и не чак толкова) книги. Аз невинаги съм прав и тогава вие, книголандците, сте тук, за да ме поправите. Затова сега се извинявам и ви благодаря – на всички, които буквално ме принудихте да седна и прочета “Метро 2033”, след като се бях разочаровал от продължението му, което погрешка прочетох първо.
Вие бяхте прави!
Книгата на Глуховски напълно заслужава суперлативите, с които е обсипвана. В нея има всичко – класическа фантастика, мистика, екшън, философия, идеологически закачки и какво ли още не, включая изумителен край. И всичко това сбрано в подземията на московското метро и малко от повърхността над тях няколко десетки години след унищожителна ядрена война.
Артьом е скромно момче от крайна станция, заплашена от мистериозни създания, наречени черните, които заплашват да пробият през защитата на хората и да плъзнат през тунелите към последните огнища на цивилизацията. Той е изпратен с мисия към митичния Полис – станция, на която още се пазят достиженията на културата и откъдето се изпращат тежковъоръжени сталкери в московската библиотека на повърхността.
По пътя Артьом преминава през умалено копие на руското общество, пръснато по станциите, толкова различни по своя дух и начин на живот. Там има комунисти, има нацисти, има религиозни сбърканяци, върнати към дивашки култове групи, има обсебени от търговията станции, други в непрестанна борба за оцеляване – Глуховски не оставя и за миг читателя да се успокои, да затъпи вниманието си. Един микрокосмос без аналог.
Ще повторя констатацията си от ревюто за другата част – книгата носи страхотния привкус на любимия ми “Пикник край пътя” на братя Стругацки – територии, на които нормалните закони на природата не са в сила и всичко, всичко е възможно. Дори и в кулите на Кремъл да живеят хипнотични демони, пленени от Ленин и болшевиките.
