Очаквах доста от тази книга след страхотната “2033”.. Рамката на една цивилизация, развила се в тунелите на московското метро следядрен апокалипсис, е страхотна, но в продължението ненужно дефилософизирана и хиперекшънизирана.
Историята. Една от крайните станции на метрото – “Севастополска”, е силно зависима от търговията си с другите станции. Внезапно обаче връзката с тях е прекъсната, след като военен конвой не се завръща. Разбират, че при станция “Тулска” се е случило нещо извънредно, особено след като получават и призрачно обаждане да не я нападат в никой случай.
Светът в тунелите на метрото изобилства от загадки и мистерии, силно напомнящи на Зоните от “Пикник край пътя” на братя Стругацки. Няма безопасни маршрути, няма сигурност – обществото е военнизирано до крайност(като в древна Спарта), воюващо ежедневно/нощно с кошмарни мутанти.
С мисия да разгадаят какво се е случило на “Тулска” тръгват мистериозният воин Хънтър, изживяващ се като летописец мъж с прякор Омир и още един, който бързо умира и няма смисъл да търся как бе името му. По пътя си те се натъкват на младото момиче Саша, живяла отритната от обществото с баща си.
Странната троица се забърква в куп проблеми сред станциите, всяка от които е различна с културата и устройството си, докато Хънтър търси начин да реши с огън и меч проблема “Тулска”, а Саша си втълпява, че той е мъжът за нея и трябва да го спре да извърши масово убийство.
Опит за създаване на по-мащабна антиутопия, “Метро 2034” ми бе безразлична през цялото време.