А ако Артьом решеше да не прави нищо, Омир щяха да го обесят. И на Театрална вместо фашистите щяха да дойдат червените, и вместо днешния ден – утре. Като че ли един човек наистина може да промени света, но само съвсем мъничко; светът е тежък като влаковете на метрото, не можеш да го отместиш много.
Едно време за малко да се разминем с тази трилогия – идиотското решение да прочета първо „Метро 2034“ ме накара да се разочаровам силно от автора. Но много приятели ми казаха да не се втелявам и да взема „Метро 2033“… и бяха прави. Първата част е абсолютен постапокалиптичен шедьовър не само с прямата критика на крайностите в устройствата на човешките общества, зловещата, мистична атмосфера и философските дилеми, но и изобщо с цялата болка като от оголена рана, която струеше от книгата от отчайващото начало до смазващия ѝ край. А когато миналата година прочетох и пълната противоположност като сюжетна основа – „Бъдеще“, в която населението се бе размножило до абсурдност, вече знаех, че Глуховски е сред любимите ми съвременни фантасти, редом със Симънс, Лукяненко и (потенциално) Бачигалупи.
Новината, че идва „Метро 2035“, витаеше отдавна, но не смеех да се зарадвам, преди да дойде текст. Е, не беше лъжа. После пък почна нетърпеливото чакане Васил Велчев да направи своята магия и да я претвори на български, което той свърши с обичайните си професионализъм и отдаденост. (Нямате идея какво щастие е да се работи с хора като него, които влагат себе си в текстовете, с които работят, а не преджапват набързо през тях, колкото да отчетат свършена дейност.) И дойде моментът – изрично се пазех да чета отзиви за книгата, страхувах се от ново 2034, мечтаех за ново 2033… в крайна сметка не получих ни едното, ни другото.
За щастие.
„Метро 2035“ е продължение на първата част… и не мога да ви кажа почти нищичко за сюжета, поне не много повече от това, което написах на задната корица. Артьом е пак тук, но след драмата в края на „2033“ просто не е същият. Пречупен е, обезверен, а и бракът му отдавна вече е гротеска. Единственото, което го движи, е надеждата все пак да открие други оцелели – и упорито той излиза на повърхността и претърсва радиочестотите… нищо. Някогашният герой сега е мразен от всички, които го винят, че нарушава херметичността на метрото, че внася радиация… а по гъбите има някаква странна болест, която вещае глад и смърт. Виновник е нужен.
Артьом е сам, загубил е всичко. Тук някъде Глуховски милостиво му подава надеждичката – странен старец на име Омир му казва, че знае за един човек, радист, който бил чул радиопредаване отвън. И че при комунистите от Червената линия се били появили едни хора, които май не били от московското метро… но и те, и всеки, който имал досег с тях, изчезнали. Колко му е нужно на Артьом, за да се втурне към тая крехка светлинка в мрака? И се започва нова одисея, която преобръща изцяло първите две книги… само това ще ви кажа, преобръща всичко, и колкото и много да знаехме, истината е поместена точно в тази трета част. Има война, има битки между комунисти и нацисти, има излизания на повърхността, има открития, немислими досега. Има радост, има отчаяние. Артьом е и роб, и господар, той се въздига до небесата и се срива в калта като герой от старогръцки мит – но в сърцето му не умира тая отчаяна надежда, че метрото не е целият останал свят.
Това е вашето безпаметство – което, разбира се, е наша благословия. Никой нищо не помни. Народ еднодневка. Вчерашния ден сякаш изобщо го е нямало. И за утрешния никой не иска да мисли. Всичко е днес.
– За какъв утрешен ден?! Как може да се правят планове за утре, когато храната едва стига за днес? И то на онези, на които им е провървяло?!
– А това вече е нашето изкуство. Храна трябва да има винаги само за днес и винаги да не достига. На гладен стомах се мечтае за разбираеми неща. Трябва да се балансира. Ако им дадеш да се оядат – увеличават се проблемите с храносмилането и нараства самомнението им. Ако не им дадеш достатъчно – тръгват да свалят властта. Е, или онова, което приемат като власт. Ще пийнеш ли с мен за нашето изкуство?
– Не!
– Жалко. Трябва да се пие повече. Спасението на народа е във водката. Тя, между другото, и срещу радиацията помага.
Под екшъна и обратите, отвъд разкритията какво точно се е случило, „Метро 2035“ е роман за властта. И то точно тая абсолютна, тоталитарна власт, която така добре покълва в Русия, но и Европа не е имунизирана от нея. Дмитрий Глуховски е създал мащабна алегория на съвремието и близкото минало – не е случайно, че в тази последна част Червената линия е озверяла от глад и само войната може да предотврати избухването. Техните антагонисти са и техните близнаци, както всеки, попрочел съвременна история, знае – в Четвъртия райх са започнали реформи, отворили са се към различните, към не-руснаците… и просперират. Артьом се завръща там, където почти умря, и вижда различна реалност… а съвсем наблизо спирки са превърнати в обширни публични домове или потъват бавно и непреклонно. Метрото е голямо и в него място за правилни и грешни решения има много. Да, в центъра на битката е Театрална, единствената, която стои между червените и нацитата, но и утопичните станции на учените, както и Ордена, който сдържа трупащата се агресия в неразумните политици, са замесени в много по-голяма игра. Глуховски е жесток в пародирането на извращенията на властта, а руската история има доволно количество такива… и напомня, че един режим с несменяем лидер, който не се страхува да бъде агресивен на международната сцена, може да донесе нови беди на народа си.
(Глуховски има един сатиричен сборник, издаден през 2010 г., „Рассказы о Родине“, който описва живота в съвременна Русия, така че е повече от очаквано в „Метро 2035“ да вгради своите виждания и страхове за родината си.)
Наясно съм, че да се пише за трета част на поредица е коварно – „Метро 2035“ бе толкова мечтана, че очакванията са огромни, макар „2034“ да ги кротва малко не само за мен, но и за много други. Но тя е тук и е страхотна. Давам ѝ по-ниска от пълна оценка, защото нямам право да я кача до висините на „2033“, онази история е съвършена в идеята си, докато тук, при все че може да се чете като отделен роман, има все пак нормалната за продължение известна несамостойност. Нека и не забравяме, че Глуховски е само на 36, предстои му да пише много, живот и здраве, а тази дава възможност и за „2036“, а защо не и „2050“ и нагоре, мисля, че в главата му има идеи как може да продължи и разшири още повече метро-вселената отвъд романите на други автори, позиционирани в нея.
Финално, нещо важно – искам да благодаря на Ганка Филиповска за щателната редакция и особено на Живко Петров за купищата варианти на корица, които направи, за растението, което порасна в ръцете му, за търпението и отношението към тази конкретна книга. Важно беше, братле 🙂
