Очевидно три часа обучителни лекции не са достатъчни, за да бъде преодолян милиард години вкоренен инстинкт за самосъхранение. Кой да предположи.
Навярно повечето хора ще се юрнат към кината за тази чудата история, но в книжната си форма „Мики7“ на Едуард Аштън според мен съдържа повече от достатъчно приключения и морални дилеми, както и точно нужния брой смърти, за да не се налага броячът на Микивците да се увеличава излишно. Аштън поднася интересна трактовка на идеята за безсмъртие чрез клониране и пренасяне на (почти) всички записани спомени в новото тяло („наистина смотан вид безсмъртен“), като допълва тази възможност със строго табу върху съществуването на повече от един Заменим, какъвто е Мики:
…понастоящем в повечето колонии е по-добре да си сериен убиец или да отвличаш деца, отколкото да си множествен.
Човечеството има нужда от своите скъпоценни Заменими – защото тая работа с разселването из различни светове е повече от опасна и е наистина полезно да има някой, който да може да умира и да се събужда цял-целеничък на следващата сутрин. Но не всички мислят така – за някои съществуването на възкресени хора обърква сигурната работа с душата и неоспоримата религиозна догма, а нищо не е по-осъдително от възможността някой да намери начин да създава свои копия. Вече се е случвало и е станало страшно.
…стартирането на колонизаторска мисия в повечето случаи е акт на отчаяние. Скъпо е, има огромна вероятност да се провали, а дори и да се увенчае с успех, мястото, на което отивате, вероятно ще бъде значително по-лошо от мястото, от което сте дошли, поне за няколко живота напред.
Леденият свят Нифлхайм е точно такова „значително по-лошо място“ от това, от което са дошли човешките колонисти на него. Всички на кораба са доброволци, с изключение на Мики, който има силна мотивация да се разкара бързо и ефективно от родния си свят, след като забърква сериозна каша. За тази цел е готов дори да бъде зачислен като Заменим – най-презряната професия в обществото, обвързана с мъглявата възможност да умираш и да се събуждаш отново с почти всичките си спомени (докъдето са били записани, преди да се случи поредното злощастие). А командирът на мисията пък принадлежи към религиозна група, които определено ненавиждат технологията за създаване на Заменими – но Мики е повече от нужен и да, единствен. Скъпо е да пресъздаваш човешки същества, а още по-скъпо е, когато колонизаторската мисия не върви добре, защото нещо в новия свят пречи на грижливо планираните стъпки за развитието на колонията.
Както личи от името, настоящият Мики е седмият поред след поредица от нужни смърти. И го заварваме на прага на следващата, този път не твърде нужна, а по-скоро причинена от отказа на неговия най-добър приятел поне да се опита да го спаси, след като е паднал в особено дълбока дупка. Логиката, че той отново ще се събуди в базата на следващата сутрин, и Мики 8 ще си е Мики 7 минус няколко седмици спомени, е безупречна, но не и за самия Заменим – Аштън внимателно обследва различните страни на „безсмъртието“ му и че всъщност дори за него смъртта изглежда като край, а не като просто прекрачване на прага в наглед идентично тяло и със същия Аз.
Само дето този път нещата се объркват – сякаш по чудо и с дейното участи на причудливо местно създание, чудесно нарисувано на корицата, Мики 7 оцелява и се прибира тайно в базата си. Само за да открие в леглото си тъкмо създадения Мики 8. Което поставя и двамата в нерешима дилема – разкрият ли се, единият ще бъде убит веднага, а може би и двамата, няма как да са сигурни. И докато се опитват да измислят план и изобщо да разберат могат ли да си имат доверие един на друг, двамата Мики се оказват забъркани във все по-увеличаващи се проблеми, гарнирани с постоянен и нарастващ глад. А самата колония е изправена пред неочакван враг, който застрашава самото ѝ съществуване.
„Мики7“ е написана в онзи наглед небрежен стил, в който е и „Марсианецът“ на Анди Уеър, и всъщност точно като нея успява по развлекателен начин да развива смислени и интересни идеи. Това е бъдеще, в което човечеството е успяло почти да се самоубие и поради тази причина разследването из Вселената е неизбежно – с всичките трудности, предизвикателства и грешки. Оосбено показателна е например историята на колонията Голт, където, както името добре подсказва, решават да прилагат принципите на Айн Ранд за „Радикална Свобода и Самодостатъчност“, като „никой от сто и двайсетте колонисти, които се приземили там, нямал и най-малък интерес да допринася с каквото и да било за общото благо“, а точно там се развихря и бедствието, заради което съществуването на двама идентични Заменими е абсолютно табу. А решението на това бедствие ми се стори пряка препратка към една от идеите на Лиу Цъсин от трилогията „Земното минало“. Ето такива препратки особено ми допадат, когато са поднесени добре.
Като цяло романът е добра съвременна фантастика, имаше си класическата постановка с поведението на хората при среща с нещо, което не разбират, имаше си сложна дилема, в която човек трябва да реши дали да бъде верен на своя вид, или може да погледне на ситуацията от по-морална гледна точка и да намери удачно за всички решение. И в крайна сметка краят насърчава да чакам с нетърпение излизането на втората част, „Antimatter Blues“. Където, сигурен съм, Мики 7 ще се стреми още по-отчаяно да не умира – въпреки всичко.
От същите жанрове
