„Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис е димът от цигарата, който влиза в дробовете ти, просмуква алвеолите, през кръвта достига до мозъка, зарежда невроните, квантово-мистично прелива от клетка в клетка, сграбчва сърцето, играе си с ритъма му по свое желание, а накрая остава като хронично заболяване в теб – до живот.
О, Музо, възпей рецесивната мутация на моята пета хромозома! Възпей как разцъфнала преди два века и половина по склоновете на планината Олимп, докато козите блеели и маслините се ронели. Възпей как се предавала в течение на девет поколения, трупайки се невидимо в замърсения генофонд на рода Стефанидис. И възпей как Провидението, предрешено като масово клане, пратило този ген отново на път; как прелетял като семенце през океана до Америка, докато най-накрая попаднал на плодородна почва в утробата на майка ми…
„Мидълсекс“ е книга за изборите, които правиш и колко малко значение имат, ако не уловиш духа на времето и тръгнеш срещу него. Сред страниците се отразява целият американски XX век: времето, когато бездушната поточна линия на заводите гълта имигранти от целия свят и редом с неизбежно черните „Форд Т“ бълва и преформатираните нови американци. Започва с подпалването на Смирна от турската армия, а тези пламъци ще преследват героите далеч от напуснатите родни домове. Чистилището е презокеанското пътешествие – изминеш ли го, можеш да смениш кожата си и да започнеш на чисто, както сам решиш. И само гените ти ще знаят кой си и какъв си. И ще ти предоставят сметката в един момент.
Исторически факт: хората са престанали да бъдат човешки същества през 1913 г. Тогава Хенри Форд сложил автомобилите си върху въртящи се цилиндри и накарал работниците да следват скоростта на поточната линия. Отначало те се разбунтували. Цели тълпи напускали, неспособни да приспособят телата си към новото темпо на епохата. Но по-късно адаптацията се осъществила – до известна степен всички ние сме я наследили и затова с така лесно боравим с джойстикове и дистанционни, с такава лекота извършваме всевъзможни повтарящи се действия.
„Мидълсекс“ не е книга за пуритани, точно както „Нощна стража“ на Сара Уотърс не е за хомофоби и други непълноценни човеци. Това е роман за любовта с много лица, които не винаги се покриват с половото определение. Самото то е толкова сложно, толкова относително, поделено между физическото предопределение и менталната закваска. Книгата витае в неопределената зона, в която няма мъжко и женско, но пък има толкова много човещина, а тя е по-важна от всичко. И затова е толкова рядка.
Това не е роман за сексуалната неопределеност на един разкъсван от невъзможности герой/героиня, или поне само малка част е такава – последните стотина страници са посветена на тази драматична тематика. Предшестващите обаче са за Америка през последния един век – сухия режим, контрабандата, войните, бунтовете, сектите, религията… всички трансформации, които непрестанно разкъсват американското общество. Тук са отразени по невероятен начин страстите и проблемите, опитите за решения и техните провали, по-рядко успехи. През погледа на Калиопа са разказани животите на дядо ѝ и баба ѝ, на майка ѝ и баща ѝ, на хората около тях и за изборите, които са им се налагали в живота – често срещу плановете, които са си правили. Калиопа всъщност е по-скоро Кал, но никой не го знае до четиринайсетата ѝ годишнина – в нейния свят не е прието да се говори за каквото и да било свързано със секса, женското развитие, цикъла и прочие. Там по-важно е да се гадае с лъжица пола на бъдещето бебе, а успехът в това прогнозиране е обект на възхита. И няма полюшване и за момче, и за момиче, такава опция е вън от уравнението. Но е налице в живота – черните лебеди са неизбежни, както пише Насим Талеб.
Много герои шестват из тия страници и историята на всеки от тях може да е обект на отделен роман. Дездемона и Лефти, братът и сестрата, които бягат от турските издевателства, а любовта помежду им надмогва предразсъдъците. Майката Теси и бащата Милтън, вторите братовчеди, които споделят живота си в трудни времена. Има го брата-бунтар с псевдоним Чаптър Илевън, който покрай експериментирането си със света е символ на вечния и неминуем сблъсък между поколенията. И, разбира се, момичето, което обичаш страстно и дълбоко, без да знаеш името ѝ, само заради начина, по който Юдженидис я описва през погледа на Калиопа:
С какво може да се сравни? Златни стружки ограждаха магнита на нейния пъп. Ребрата ѝ бяха тънки като захарни бастунчета. Широките ѝ бедра, толкова различни от моите, приличаха на купа, предлагаща ален плод. Ето го и любимото ми местенце – гладката бяла дюна, където гръдният кош омекваше и преминаваше в гръд.
Угасвах лампата. Притисках се към Обекта, обхващах с длани задната част на бедрата ѝ, нагласях краката ѝ около кръста си. Подхващах я отдолу и я притисках към себе си. И тогава тялото ми зазвънтяваше като камбана на катедрала. Гърбушкото в камбанарията подскачаше и се люлееше на въжето като луд.
Сами виждате – стилът на Юдженидис е прекрасен и четенето е същинска наслада. Трябва да отдадем дан на превода на Милена Попова, която е уловила хипнотичната мощ на тази проза. Ежедневието на обикновените хора никога не ми се е струвало толкова интересно и интригуващо, толкова свързано с всичко, което се случва около тях – тези невидими паяжинни нишки, които свързват теченията в голям мащаб и частните случаи на личните животи. Тези нишки се дърпат взаимно и когато много хора изберат да правят нещо заедно, променят голямото – а когато то се променя, увлича със себе си много други хора, които не искат това. Това е животът.
„Мидълсекс“ е поредната книга, която глупавото ми упорство ме караше да пропускам досега, въпреки страстните клетви на Мила Ташева колко е прекрасна – тя за пореден път знаеше, че ще ме покори. Не очаквах и да прочета толкова скоро още един мащабен и смел американски роман след „Поправките“ на Джонатан Франзен, но и това се случи. Не искам да сравнявам двете творби – те имат и общи черти, и много разлики – „Мидълсекс“ е определено по-чувствен и колоритен, което може да се отдаде на гръцкото потекло на Юдженидис и, разбира се, двойнствеността, която е вменил на героя/инята си, докато „Поправките“ заема по-висока позиция спрямо обществото, по-критичен поглед към недъзите му и посоката, която е поело.
Мисля, че и двата трябва да бъдат прочетени задължително. Очовечаващи са.
Още ревюта за „Мидълсекс“ има предоволно: „Аз чета“, „Книгозавър“, „Словеса“, „Изтърсачето“, „Sun’s calling!“, „Капитал“, „Вълненията на Точката“, „Webcafe“, БХК.
Препоръчвам горещо!
От същия автор
От същите жанрове
