Микро разкази за кратки удоволствия

    Трябва да бъда кратък. Сборникът го налага. Ще опитам.

  Четох за „Микро“ на Мартин Колев в „Капитал Light“ и веднага го подирих в книжарница наблизо, но още не го бяха получили. Много мразя така. Сетне все пак благополучно се сдобих с книгата и разбрах, че не съм сгрешил в инстинктивното си желание да я имам. Мартин е от младите таланти, които избуяват стихийно и заявяват смело присъствието си – и за мен е удоволствие да чета наистина добрите сред тях.

   Малко отклонение (обещах да съм кратък, ама пуста логорея) – чета много, ама много ръкописи от български автори и мисля, че талант наистина повечето имат, но липсва достатъчното четене преди писането, то си личи и от речника, и от бедните идеи, и от баналните сюжети и скучни герои. Всичко това може да се изчисти не само с времето и опита, но и с много четене на добрите автори, без значение наши или чужди. Защо ви казвам това – ами защото при Мартин Колев видях, че многото четене е налице, случило се е преди писането.

  Много ми допадна и смелостта да се издаде не какъв да е сборник (пазарно правило е, че романите се търсят средно три пъти повече от сборниците на един и същ автор, нямам идея защо, и на мен не ми харесва това), а такъв с кратки истории, като за една спирка – или една цигара – време. И сред тия над 60 разказа има същински бисери, които се препрочитат лесно и с удоволствие. Сюжетите са простички, но запомнящи се, ситуациите са делнични, но не скучни, идеите са свежи, без да са пресолени или избиващи на оригиналничене. Но какво ви говоря, по-добре да прочетете нещо от него, ето един от любимите ми в сборника:

Свободно падане

Вдовицата Денева вече не беше с всичкия си, затова никой не се учуди, когато една сутрин тялото ѝ осъмна на паважа. Притеснила се за терасните си саксии и решила да ги полее от външната страна.

– Гледай – извика някой в образувалата се тълпа, – уличната котка се мъчи да я събуди.

– Милото животинче – отвърна друг. – Вдовицата беше така привързана към кварталните котки, всяка вечер им носеше купичка с храна.

Котаракът имаше шахматна козина и големи зелени очи. Той погали с лапа окървавената, съсухрена буза на старицата. Наблизо един скелет прошумоля с черния си плащ и нетърпеливо почука с косата. Никой от насъбралата се тълпа не го забеляза.

– Е? – изсумтя Смъртта.

– Беше добро бабче – отвърна котаракът замислено. – Малко чалната, но по приятния начин… Да, дай ѝ един от моите.

  Още разкази има в „Сборище на трабадури“, а аз ви съветвам да запомните името Мартин Колев, ще го чувате още, надявам се. Помните, посъветвах ви същото за Стефан Стефанов, Милен П. Миланов, Мартин Петков, Калоян Захариев, Зорница Гъркова, Деян Копчев, Алекс Томов, Нинко Кирилов… много нови имена заслужават внимание, просто не ги бъркайте с ония, които се тупат в гърдите крайно шумно, че заслужават такова и се изживяват шумно и сладострастно като жертви.