Първата ми среща с Жoзe Poдpигeш дyш Caнтyш бе именно с „Мъжът от Константинопол“, плътен и чудесно написан исторически роман за легендарен предприемач, който в един момент става дори най-богатият човек в света покрай комисионите (с едно „н“ е, не мрънкайте) от търговията с петрол, които си осигурява с истинска вещина и ориенталско умение за пазарлък. Втората част, „Милионерът в Лисабон“, е пряко продължение на първата, и показва две много различни лица. В едното историята на Калуст Саркисян продължава при битките му да опази позициите си, особено по време на Втората световна война, а акцентът е на решението му да се премести в незасегнатата от войната Португалия, където заживява царски. Втората е на неговия син, когото Сантуш запраща в сърцето на кошмара – сред развихрилия се геноцид срещу арменците, който турците провеждат с невиждана свирепост и методичност.
Първата част е именно тази в Османската империя. Там, където бунтовният син на Саркисян следва своята любима и където преживява непредставими страдания по време на многомесечен поход на смъртта, който следва методичното изтребление на всички мъже и момчета от селото, в което живее. Не открих дали тази част от историята е реалност, както основното, по-вероятно е да не е, но навярно точно тези страници имат най-голяма стойност от двете книги. Досега бях чел само един роман по темата – “Ереван” на Жилбер Синуе, и смятам, че темата определено има нужда от повече обследване, защото принципна разлика с Холокоста просто няма, изтреблението на арменците е смайващо в дивашката си жестокост.
Основната линия за застаряващия магнат е по-праволинейна, тя е дори забавна на много места, защото Калуст постепенно се чалва, дори в един момент заява на лекаря си, че спазва драконовски режим, защото има намерение да живее вечно – да превърне тялото си в някакъв вид изкуство само по себе си. Изключително интересни са далаверите, при които изкупува от болшевиките безценни съкровища от Ермитажа, а в мен се зароди огромно желание да посетя Лисабон и музея, който остава след смъртта на предприемача. Любовните му авантюри са безброй, а стрмежът му да спи с твърде млади момичета се „0оправдава“ от желанието му да отблъсква старостта – но и това е до време. Изобщо Жозе Сантуш рисува далеч от позитивен негов портрет в късните години, много различен от предизвикващия възхищение образ в първата книга – тук по-скоро той отстоява позициите си с магарешко упорство, съчетано с маниакално желание за контрол и прищявки, които не са чужди на свръхбогаташа.
„Милионерът в Лисабон“ е нужното продължение на „Мъжът от Константинопол“, и макар да показва различно лице на Калуст, всъщност намирам тази за по-интересна от първата. Но те все пак са неотделими една от друга – макар че е много трудно да свържеш онова залюхано хлапе от първата книга с капризния старец във втората. И все пак те са един и същи човек – успешен опортюнист, който успява да се настани на престола на богатството сред немалко други подобни нему хищници.
