Отдавна книга не ми бе припомняла очарованието на „Сянката на вятъра“ на Сафон, но „Миниатюристът“ на Джеси Бъртън успя – и не със сходна атмосфера или сюжет, нито с герои, които си приличат. Напомни ми с тази простичка радост да четеш една хубава история, написана, за да носи удоволствие и напрежение от всеки ред, в която тайните са добре опазени чак до последните страници (или не чак толкова добре, някои ги разкрих), а атмосферата на едно отминало време е обрисувана и в едрите щрихи, и в дребните детайли (че и в миниатюрните). Още повече ми напомни на „Хилядите есени на Якоб де Зут“, шедьовърът на Дейвид Мичъл, който описва същата епоха, но на другия край на света, край брега на Япония – но хората, тези непокорни холандци, сурови търговци и безстрашни мореплаватели, те са същите. Но тук ги има и жените, които в тази епоха са на заден план, нужни само за съпруги и домакини, обществено остракирани, ако не са омъжени, и буквално оковани в невъзможност да проявят каквато и да е самостоятелност.
В този период Амстердам вече не е домът на смелостта, на находчивостта, на така нужната доза дързост и безумие. Този Амстердам е мрачен, високомерен, силно религиозен и неприятно назидателен. И обсебен от следенето – всеки наблюдава всеки, дири грехове, много сламки се забелязват, а гредите остават да висят със страшна сила. Не бях чел досега роман за тези времена и тази част на света, имах само бегли исторически знания, та всяка страница на Бъртън бе удоволствие – използвайки малцина герои, тя успешно описва града, нравите на тази миниатюрна империя, страховете и малките им удоволствия… това са години, в които сладките изделия са понякога забранявани, чувствените наслади са запретени, модерно е да се носят неудобни дрехи със стягащи колосани яки. И все пак това са хора – храната понякога носи повече от нужното удоволствие, а под външния кат дрехи може да се крие самур и коприна, осигуряващи комфорта, който публично трябва да бъде отречен.
Главната героиня, Нела, е провинциална девойка, поискана за съпруга от заможния търговец Йоханес, и която отива да живее при него в Амстердам след скромна церемония. Там тя попада в къща със странни порядки, в която властва сестрата на мъжа ѝ, наперена и вкоравена в религиозна ревност жена. Картинката се допълва от бъбрива и прелюбопитна слугиня и един тъмнокож със странно минало, свързан с Йоханес. Последният е силно отдаден на работата си, пътува често и зарязва съпругата си на самотек – един от малкото жестове на внимание, който тя получава, е подарената ѝ къща-макет, копие на тази, в която живее. Нела не знае какво да прави с подаръка, но от немай-къде поръчва на единствения миниатюрист в града фигурки… поръчката е изпълнена, но към нея започват да пристигат непоръчани предмети, които обаче насочват Нела към разкриване на тайните около нея, които не са една и две. Малко по малко Нела разбира, че в минатюрната къща се разкрива бъдещето – и че тайнственият миниатюрист знае неща, които могат да нараняват и дори унищожават.
Хич няма да задълбавам повече в действието, там нещата са навързани и ако дръпна едно, ще разплета друго. В „Миниатюристът“ ме привлече (освен страхотните корици и на оригиналните издания, и на българското) силният диалог – Нела и нейната опонентка Марин са в постоянно пререкания, слугите се намесват, както и други герои, репликите са остри, хитри и целят да осигурят преимущество в една постоянна битка за надмощие. Религиозното лицемерие е обект на критика, но не самоцелно. Бъртън умело показва, че човешката природа – с всичките ѝ присъщи силни и слаби страни – е по-силна, по-привична, и може да надмогне всяка догма. Героите се въртят като в пиеса, влизат, излизат, срещат се, спорят, ръкомахат, сдобряват се – всичко това на фона на град, който е забравил да бъде смел и е затънал в своите леност и самодоволство.
И както при Джордж Р. Р. Мартин пословична стана фразата „Зимата иде“, тук има друга ключова реплика: „Нещата преливат“. Извоюваната от морето суша трябва да бъде защитавана всеки миг, с всяко действие и мисъл, водата всеки миг може да поиска своето обратно, ако не получава постоянно и активно противодействие. Същото е и с борбата със злото – Амстердам е обсебен от тази битка, но неговите жители не разбират, че докато печелят нея, губят всичко останало.
