Досега не бях чел сборник от Лий Чайлд, само цял куп романи за Джак Ричър, но си има и причина за това: в обезоръжаващ предговор авторът пише колко неблагодарни като читателски прием са кратките форми и признава самоиронично, че „най-популярният ми разказ изкара хиляда пъти по-малко от най-непопулярния ми роман“ – но пък в един друг криминален сборник, „Изходни рани“, бях чел един от разказите, поместени в този. Разбира се, основният въпрос е дали и в тези истории неговият знаков герой има място, което той коментира така: „Използването на Ричър криеше своите предимства – добре познат герой и структура, ясен изказ и граматика, възможност да използвам идеи и фрагменти от сюжети, които не се вписват в роман, и какво ли още не. Но разказите без Ричър ми доставяха огромно удоволствие. Сборникът, който държите в ръце, представя най-добрите разкази с други герои, подбрани от моя редактор.“ С което и давам отговор на въпроса и мога да се отправя към крайно досадното занимание да спомена по нещо интересно за всеки разказ от „Минимален риск“, защото просто не ми идва на акъла какво инак да направя.
Първата история е за един злополучен бодигард, който приема наглед лесна задача, но нещата се объркват изцяло. Следващият, „Най-хитрият номер“, е за хладнокръвен убиец, който може да свърши мръсната работа по всякакъв начин, но в случая взема грешно решение. Сетне идва разказ („Десет кила“) за човек, който краде от едни крайно кофти хора, като си мисли, че бълха ги е ухапала – но някои се засягат силно дори и само от това. Историята, която дава име на сборника, е за един електротехник, който неочаквано се оказва във връзка с красива и интелигентна жена, която е подозирана, че е убила мъжа си – е, сещате се накъде ще идат нещата… или не? Разказ за убиец, който нанася удари на символични дати, си струва вниманието. История с поръчка на убийство на… кон – „Решение 50-и калибър“ – поема в неочаквана посока. „Обществен транспорт“ е посветен на причудливото бягство на един престъпник. „Господин Рафърти и аз“ е една от наистина добрите истории в духа на знакова готическа класика, но няма да ви кажа коя, за да не разкрия излишно. Следващият разказ е за планирането на операция в чужбина, която в края се оказва нещо различно. А пък после една добре позната ситуация – изпечен престъпник изнася реч пред жертвата си, взема бурен обрат в „Пристрастени към сладкото“. „Клубът на глупаците“ пък с шерлокхолмска окраска и трагичен край. Убийството на един принц се обърква повече от очакваното в „Краят на една романтична история“.
„Първото ми дело за наркотици“ е за мен най-добрият разказ в сборника, стига човек да не отгатне края. „Много интересна къща“ пък описва тайнствена операция на службите в чужбина, а това, което търсят, е… забележително. А в „Истината за случилото се“ една наглед проста и тривиална задача се оплита бързо и неотвратимо. Измама с платна на големи художници се завърта в „Пиер, Люсиен и аз“. „Чисто нов файл“ пък се разравя в едно минало, което не иска да бъде разказано. А в „Шорти и куфарчето“ малко здрав разум е крайно нужен, за да се реши мъчен проблем.“Да умреш за една цигара“ пък представя сценарен проблем, който трябва да бъде решен по много хитър начин. А за финал „Змиеядеца и числата“ дава поглед към възможностите за решаване на случаи по специфичен и полезен само за полицията начин… и цената, която трябва да се плати в крайна сметка.
Сами виждате, че Лий Чайлд не изневерява на стила си, сюжетите на разказите винаги се въртят около криминални дейности, но често с доза хумор той ги извърта в посока раздаване на справедливост, както често прави и със своя знаков Ричър. Определено приятно забавление е сборникът „Минимален риск“, идеален за четене в градския транспорт с тези двайсет не особено дълги разказа, които привличат и пускат лесно вниманието.