Не съм чел първата книга за агентката от ФБР Атли Пайн, „Дългият път“, но да започна от втората си е направо нищо на фона цял куп трилърови поредици, които зачитам буквално напосоки и сетне започвам по-методично да си наваксвам. При все това „Минута до полунощ“ ми се стори напълно самостоятелна, а Дейвид Балдачи комбинира затворено разследване на поредица жестоки убийства в малко градче с отрязък от по-широкото търсене на главната героиня на истината за жестоко престъпление в детството ѝ.
Тогава в къщата е нахлул неизвестен човек, ударил я е силно, почти убивайки я, а след това е отвлякъл нейната сестра-близначка. Това разкъсва семейството ѝ, но Пайн не подозира колко още тайни има да научи – в протежение на точно тази книга тя ще разбере, че майка ѝ и баща ѝ съвсем не са хората, които си е мислела, а някои от някогашните им близки приятели – почти всички замогнали се сериозно, дори абсурдно – играят двойна игра с нея и спомените ѝ. Прибирането ѝ в родното градче, за да разследва някогашното местопрестъпление в дома ѝ, я вкарва във въртележка от несигурни спомени, а като обещание за бъдещето остава фигурата на психопатичен сериен убиец, засега в затвора, който си играе с ума ѝ – очаквам, че в третата част той ще се измъкне и покрай неговото преследване Атли ще донаучи всичко, което остава тайна.
„Минута до полунощ“ е типичен за Балдачи трилър, който нито блести с нещо особено, нито разочарова – знаеш какво ще получиш. Определено ми се прищя да прочета предната част, а ще очаквам и следващата, мисля, че е запазил сериозните козове за последната книга, а с тази основно събужда апетит. Странно е как убийствата, които Атли разследва в родния си град, уж трябва да са фокус, а някак остават между другото, привличат внимание чак като пряко се засичат и с диренията ѝ за миналото и тайните на родителите ѝ. И съм силно разочарован, че на ни една корица не е изтипосана кола „Пагани“, колко често я имаш като привличаща внимание част от сюжета, че да не я използваш 🙁
