Подходих грешно към „Мираж 38“ на Шел Вестьо – спрямо текста на задната корица реших, че е трилър, роман за отмъщението на една жена, Матилда Вийк, за кошмара, който е преживяла в лагер по време на финландската гражданската война през 1918 г. Там е била изнасилвана многократно от мъж, чието име не знае, но когото наричат Капитана. Години по-късно, в края на 30-те, тя е успяла да съгради едва-едва живота си наново, изолирайки и миналото си, и света навън. И затваряйки се в своя малка, тиха, безопасна реалност, в която вън от работата си общува само със своя необуздан брат, талантлив музикант.
Но всъщност това е повече роман за безпътието на един мъж, който символизира цял народ. Адвокатът Клас Туне, при когото започва работа Матилда, има своята малка – не твърде успешна, но не и кретаща – практика. Има си своите установени житейски ритуали, има си кръг от относително платежоспособни клиенти, както и група приятели, с които се виждат всяка първа сряда на месеца (оттам и англоезичното заглавие на романа). И скоро се оказва, че един от тези приятели е именно Капитана – и единствената мистерия, която Вестьо оставя, е кой точно. Но романът далеч не е фокусиран около това, единствено краят, който бе напълно очакван.
„Мираж 38“ е получил впечатляващи литературни награди, но за мен беше твърде муден и съзерцателен, насочен изцяло навътре, в душите на героите, а не навън, към действията им. Това, разбира се, произхождаше от очакването ми, че е трилър, а не драматичен исторически роман за изкуплението на един народ от това, което сам си е причинил, за новата безпътица, в която са влезли покрай надигането на СССР и Райха, и невъзможността на Финландия да остане встрани от задаващия се глобален пожар. Туне е от онези меланхолични, нерешителни герои, вечни жертви, които не разбирам, може би само Стоунър от романа на Джон Уилямс единствен ме впечатли. Неговите дисфункционални отношения със секретарката му Матилда са пример за отчуждението във финландското общество – той изобщо не успява да разбере какво се случва с човека, с когото прекарва толкова време, и постоянно мержелеещата се възможност две осакатени души да се слеят и да си помогнат така и си остава мираж. Някогашната жертва пък получава шанс да се помири с миналото си – или най-после да започне да му се съпротивлява. А кой е Капитана – е, това поне разконспирирах веднага, но запазването на самоличността му в тайна до последната страница все пак е добро решение.
