…много хора са прекалено самоуверени, склонни да влагат твърде много вяра в своите интуиции. Те очевидно намират когнитивното усилие за поне леко неприятно и го избягват, доколкото могат.
Винаги съм си представял „Мисленето“ на Даниъл Канеман като свързващо звено между книгите за когнитивистика, които толкова обичам – като „Мозъкът разкрива“ на Вилянур Рамачандран, “Как работи умът?” на Стивън Пинкър, “Вярващият мозък” на Майкъл Шърмър, “Мозъкът. Това си ти” на Дейвид Игълман, “Ние сме нашият мозък” на Дик Сваб, и твърде висока топка като „Гьодел, Ешер, Бах. Една гирлянда към безкрайността“ на Дъглас Хофстатър. И се оказах прав – при все че я прочетох цели осем години след излизането ѝ, което е нередно. Основната идея е простичка и ясна – има две системи на мислене, Система 1, която е бърза и интуитивна, и Система 2, която е бавна и логична; основно използваме първата и често тя ни подвежда към лесни, но грешни изводи, но включването на втората, която да ги коригира, не идва автоматично, а изисква усилие, което не винаги правим. Тази му теза е подплатена със смайващо количество опити и експерименти, обяснения и разяснения от огромен спектър от човешкия опит – но на места просто не схващах математиката. Не че е сложна – Канеман те хваща за ръчичка и ти показва защо това, което си мислиш, не е вярно – и те успокоява, че почти всички го виждат грешно. Просто умът ми не може да работи с вероятности, проценти и други такива, дали по принцип, дали защото предпочитам да ми е по-леко и ясно – което е точно тезата на книгата, между другото, – не знам, сигурно второто. Но надолу представям малка, много малка от идеите на Канеман.
Когато мислим за себе си, ние се идентифицираме със Система 2, със съзнателното разсъждаващо Аз, което има вярвания, прави избори и решава за какво да мисли и какво да прави. Макар че Система 2 вярва, че е там, където е действието, деятел е автоматичната система Система 1… Способностите на Система 1 включват вродени умения, които споделяме с останалите животни. Родени сме подготвени да възприемаме света около нас, да разпознаваме обекти, да насочваме вниманието си, да избягваме загуби и да се страхуваме от паяци. Други умствени дейности стават бързи и автоматични благодарение на продължителна практика… Познанието е складирано в паметта ни и се достига без намерение и без усилие.
Канеман се спира на неприятната склонност мозъкът да счита за вярно това, което му е познато. Той пише: „Впечатлението за познатост се създава от Система 1, а Система 2 разчита на това впечатление за преценката вярно/невярно…. предсказуеми илюзии се появяват, ако една оценка се базира на впечатление за когнитивна лекота или напрежение. Всичко, което облекчава гладкия ход на асоциативната машина, влияе и на убежденията. Сигурен начин да накараме хората да повярват в лъжи е честото им повтаряне, защото познатостта не се различава лесно от истината. Авторитарните институции и маркетърите винаги са знаели този факт… Познатостта на едната част от изречението е достатъчна, за да ги накара да почувстват цялото изречение като познато и следователно вярно. Ако не може да си спомните източника на дадено твърдение и нямате начин да го свържете с други неща, които познавате, вие нямате друга опция, освен да подходите към изречението с чувството на когнитивна лекота.“
Работата на двете системи се обосновава и чисто биологически и според околната среда. Канеман казва: „…доброто настроение, интуицията, креативността, лековерието и повишеното осланяне на Система 1 образуват клъстер. На другия полюс, тъгата, бдителността, подозрението, аналитичният подход и повишеното усилие образуват група. Щастливото настроение разхлабва контрола на Система 2 върху изпълнението: когато са в добро настроение, хората стават по-интуитивни и по-креативни, но и по-малко бдителни и по-склонни към логически грешки.
Ключова част от книгата е отделена на начина, по който нашият ум борави със статистики и вероятности – предсказуемо се справяме зле, а да си призная, точно тук видях колко ми се е омързеливил мозъкът с разните му там трилъри, съпротивлява се на усилието да вникне в понятия, които поначално са му неприятни – а с математиката си имаме hate/hate relationship от цяла вечност. Но по-важното е какво казва Канеман за това колко често се заблуждаваме в лични истории и малки извадки:
– Преувеличената вяра в малките извадки е само пример за една по-обща илюзия – ние обръщаме повече внимание на съдържанието на посланията, отколкото на тяхната надеждност, и в резултат имаме виждане за света около нас, което е по-просто и по-свързано, отколкото го оправдават данните. Скачането до изводите е по-безопасен спорт в света на нашето въображение,, отколкото в реалността.
– Статистиката произвежда много наблюдения, които изглеждат, че искат причинни обяснения, но сами не могат да служат за такива. Много факти от света се дължат на случайността, включително случайностите на взимането на проби. Казуалните обяснения на случайни събития са неизбежно грешни.
Главата за „котвите“ много ме впечатли – как се влияем от всичко, което виждаме и чуваме около себе си и как мозъкът неусетно се нагажда към него. Канеман се спира пространно на това, давайки примери от съдебната практика до промоции в магазин – като при всички случаи доказва, че е илюзия, че винаги взимаме самостоятелни решения. Той обяснява:
…нашите мисли и поведение може да се повлияват от стимули, които изобщо не съзнаваме. Главната паука от изследването на зареждането е, че нашите мисли и нашието поведение се влияят повече, отколкото знаем или искаме, от средата на момента.
И нещо актуално, като че е писано за настоящата карантинна ситуация, но се отнася до всяко събитие, което от незначително внезапно се оказва във фокуса на общественото внимание, включително конспиративните теории:
Каскадата на наличността е самоподдържаща се верига от събития, която може да започне от медийни съобщения за някое относително дребно събитие и да доведе до обществена паника и правителствено действие от голям мащаб. В някои случаи медийната истерия за даден риск грабва вниманието на определен сегмент от обществото, който се възбужда и разтревожва. Тази емоционална реакция става история сама за себе си, подтиква към допълнително медийно отразяване, което на свой ред произвежда по-голяма тревога и интерес.
В крайна сметка обаче всичко мащабно отстъпа пред личната история, пред частния случай, който може да влияе на емоционално ниво така, както числата не могат. Канеман го съзнава ясно:
Хората, на които преподаваме изненадващи статистически факти за човешкото поведение, могат да се впечатлят до такава степен, че да разкажат на приятелите си какво са чули от нас, но това не значи, че тяхното разбиране за света се е променило. Тестът на това, че си научил психологията, е дали твоето разбиране за ситуациите, пред които се изправяш, се е променило, а не дали си научил някой нов факт. Съществува дълбока бездна между нашето мислене за статистиката и нашето мислене за индивидуалните случаи. Статистическите резултати с казуална интерпретация имат по-силен ефект върху нашето мислене, отколкото неказуална информация. Но дори покоряващата казуална статистика няма да промени дългосрочните ни убеждения или убежденията ни, които се коренят в личния ни опит.
Много интересна е главата за илюзията ни за разбиране – как пренаписваме миналото в главата си така, че да пасва на случилите се събития. Умът постоянно пренарежда историята в главата си и всъщност забравя в какво е вярвал – а се самоубеждава, че е мислел това, което е настоящото му убеждение. Канеман заключава: „Склонността да ревизираме историята на своите убеждения в светлината на онова, което действително се е случило, поражда силна когнитивна илюзия.“
На много места в книгата Канеман изразява съгласие с Насим Талеб и неговата изключителна книга „Черният лебед“, която също ми бе нелека и не си правя илюзии, че съм разбрал в дълбочина. Например когато тотално разгромява бизнес мисленето за успешно и неуспешно – буквално обръща с хастара навън всички обичайни предпоставки за уменията на примерно търгуващите с акции и финансови интструменти, или пък при оценяването на успеха на мениджъри. Дори описва куриозни случаи, в които са поканени да анализират представяния на ръководни кадри, при което им показват ясно, че авторитетните им и информирани решения са аналогични на тези, което случаен човек би взел, налучквайки или хвърляйки зар. Но по-интересното е, че още на самото място те осъзнават, че фактите им биват отхвърляни в мига, в който се сблъскат с умовете на хората, които не желаят да повярват, че не са специални. Канеман заключава:
Илюзията за умения е дълбоко вкоренена не е само индивидуално отклонение; тя е дълбоко вкоренена в културата на индустрията. Фактите, които противоречат на такива основни предположения – и следователно застрашават жизнеността и самооценката на хората, – просто не се възприемат. Умът просто не ги асимилира.
Много лично приех главата, посветена на неумението ни да планираме, да преценяваме рискове и изобщо да действаме съобразно факти, а не надежди. Защото видях колко пъти съм се втурвал в начинания, за които не бях подготвен, и в крайна сметка те поемаха към предопределения си провал по един или друг начин. Но утешителното е, че това важи за всички – включително за експертите и хората, отговарящи и за най-мащабните събития (примерно строеж на сграда за шотландския парламент, започнат през 1997 г., е оценен в началото на 40 милиона лири. През юни 1999 г. бюджетът е вече 109 млн. лири. Към април 2000 г. слагат максимален разход 196 млн. лири. Към ноември 2001 г. финалната цена скача ан 241 млн. лири. Към края на 2002 г. стават 295 млн. лири. 2003 г. – 375 млн. лири. И в крайна сметка е завършена през 2004 г. на цена около 431 млн. лири. А ние се сърдим на Столична община за некомпетентните и крадливи ремонти в София, а?).
В крайна сметка в заключението си Канеман пише:
Отделих повече време на описанието на Система 1 и посветих много страници на грешкитее на интуитивното оценяване и избор, които приписвам на нея. Но относителният брой на страниците е лош индикатор за баланса между чудесата и недостатъците на интуитивното мислене. Система 1 е всъщност извор на много от нещата, които вършим погрешно, но и извор на много от нещата, коит вършим правилно – което е по-голямата част от нещата, които вършим. Нашите мисли и действия се ръководят рутинно от Сиетам 1 и по принцип постигат целта си. Едно от чудесата е богатият и детайлен модел на нашия свят, който се съхранява в асоциативната ни памет: тяразличава изненадващите от нормалните събития за части от секундата, незабравно генерира представа за това какво се е очаквало вместо изненадата и автоматично търси да намери някаква причинна интерпретация на изненадатите и събитията, когато те се случват.
„Мисленето“ е книга за препрочитане и вникване – тя предоставя инструменти, с които човек може да се пребори с вложените от еволюцията в него слабости, които някога са били предимства за оцеляването. Най-просто е, че може да се научи да различава фалшиви новини, но не само тези, очевидните, с които ни заливат – а и тези от авторитетни източници, които просто не отразяват реалността, а пожелателно мислене или откровено неразбиране. Което май често се случва, съдейки от това, което прочетох. Канеман не съди – той е прозрял, че всички сме в трудното положение да трябва с мислене да се противопоставим на мисленето си – и сам признава за много случаи, като е грешал и по-късно си е давал сметка за заблудата си. Но може би най-просто е да се примирим, че сме емоционални, а не рационални създания, и затова ще си навличаме пак и пак огромни проблеми.
От същите жанрове
