Знайно е колко обичам поредицата за Бънк Ромеро – „Нюх“, „Бяс“, „Стръв“, „Мъст“ и „Лов“ (и предстоящата финална „Мрак“) са еталон за жанрово писане у нас и съжалявам само, че късно се хванах да ги чета. Затова и може да си представите колко щастлив бях, когато се появи възможността да работя с Емил Минчев по неговия детски приключенски роман „Митко и омагьосаната пещера“, след като с него спретнахме чудни нови издания на знакови творби като „Баскервилското куче“ на Артър Конан Дойл и „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ на Робърт Луис Стивънсън. И с ръка на сърце мога да ви кажа, че с професионалист като Емо работата е песен – загубих бройката колко пъти той си преора сам текста между началния вариант, който ми пусна за одобрение за издаване, и финалния, който пое за вече същинска редакция. Ето тук е тайната на истинските писатели – те знаят, че сами трябва да работят многократно и дисциплинирано върху своите текстове, за да ги шлифоват до най-доброто, което могат да дадат, и след това вече да ги пуснат към вещите очи на други професионалисти, за да довършат процеса. В случая това бе осторожната редакторка Ганка Филиповска и зорката коректорка Ния Харалампиева – след тях за мен остана само удоволствието да прочета последната коректура на това шеметно приключение и да се радвам на всички нови сцени и ключови промени, които се бяха пръкнали по време на редакциите. И разбира се, да се радвам на чудната корица на Таня Минчева, която, надявам се искрено, ще се понрави и на младите читатели.
Но за тях е втората половина на книгата. Аз и гравитиращите около моето поколение смело ще си присвоим първата, защото сме я живяли. Емил ни отвежда на едно толкова реалистично зелено (бяло?) училище през януари, че няма как голяма част от събитията да не е реално преживяна. Това е от ония спомени, които всички имаме – как ни товареха вкупом на автобуси с надлежно опакована суха храна, откарваха ни в някаква овехтяла почивна база, където ядяхме разни не твърде ядливи манджи, криехме се от учителите и вършехме какви ли не лудории, освободени за кратко от родителския контрол. Точно това се случва на двамата приятели Митко и Райчо, които се втурват в това бягство от града с истински плам. И само едно нещо вгорчава картинката за тях – двете по-големи от тях шестокласнички Деси и Валя. Първата заради красотата си, втората заради нрава си – но няма как да ги отделиш една от друга, както те скоро ще установят.
Истинското приключение обаче започва, когато точно тези две момичета изненадващо канят двамината приятели на тайна среща в гората през нощта – тогава, когато учителите и техните съученици са заспали, луната грее над дълбоките преспи (едно време ги имахме редовно и в града, не като сега), а никое от децата не подозира, че опасна лавина ще ги накара да избягат в единствената възможна посока – надолу в недрата на планината. Където ги очаква омагьосаната пещера от заглавието на книгата – както и цял куп тайни и обрати. Като всяка детска приключенска книга, и тук акцентът е не толкова върху опасностите, колкото върху връзките между героите, нуждата да си помагат, за да преодоляват изникващите едно след друго препятствия, и в крайна сметка на опознаването помежду им. Защото в тези години двата пола едни за други са истинска енигма, но сред дълбините на планината те ще открият колко общо имат помежду си. А само с обединени усилия те могат да разкрият тайната на това причудливо място – защото дори за магията трябва да има някакво обяснение, нали? Само любовта няма, знаем, както също ще разберем.
В „Митко и омагьосаната пещера“ Емил Минчев успява да улучи с един куршум два заека (тая метафора позволена ли е още? :)) – от една страна обрисува по прекрасен начин един специфичен момент от близкото минало, когато да си хлапе беше просто велико: нямаше телефони в ръцете, гледахме „Лабораторията на Декстър“ и „Костенурките нинджа“ до откат, четяхме бясно книги игри от български автори под причудливи псевдоними (а в наши дни имам удоволствието да познавам и лично повечето от тях), изобщо забавлявахме се прекрасно без капка знание какво шарено и пиукащо дигитално бъдеще ни очаква – и за щастие. А от друга разказва история, стара като света, за две момчета и две момичета, които трябва да разкрият пред други какви са всъщност и на свой ред да приемат тях по начин, по който обичайният делник не позволява. И да почувстват ония чисти емоции, които само децата могат да усетят с пълната сила на младите си умове и чисти сърца.
И да, искам да се върна отново в света на Емил Минчев, мечтая това да стане обичана от читателите поредица като „Софийски магьосници“ на Мартин Колев и „Кало Змея“ на Милен Хальов. Но това зависи само от младите по възраст и дух читатели. Вярвам в тях.
