Една от най-добрите преводачки на “Изток-Запад” – Гаяне Минасян – гостува в Книголандия с текст за последната преведена от нея книга – “Митът за дисциплината” на Алфи Кон. Това не е точно ревю – по-скоро пламенно излияние срещу съвременното образование и неговите методи, с искрена ненавист към самата му същност и влияние върху живота на децата. Гая е истински боец срещу порядките в училищата – освен Кон, тя преведе двата бестселъра на Джон Гатоу – “Затъпяване: скритата цел на държавното образование” и “Оръжия за масово обезличаване”, както и “Как децата учат” на Джон Холт и “Пътят към изгубеното щастие” на Джийн Лидлоф, която предстои да излезе.
Подобни текстове имат огромна стойност според мен, защото са написани от сърце.
“Има ли разлика между начина, по който дисциплинираме децата и начина, по който дресираме животните? Алфи Кон показва недвусмислено (документирано), че методите, които прилагаме по отношение на учениците в училище, са разработени с цел модификация на поведението на лабораторни животни. Нашата педагогика се гордее с процедури и тактики, заимствани от експерименти с гълъби и мишки. Възможно ли е отговорът на този въпрос да не ни смущава?
Какво говори това за нас – доколко ние самите сме хора? Вместо да помагаме на децата да следват своя автономен поток от мечти, желания, стремежи и интереси, ние го заприщваме, окупирайки вниманието им със захарчетата или камшика на преподавателя. Така извършваме престъпление с чудовищни размери: ние затръшваме вратата къмнеобятното, към непознатия им, личен човешки потенциал (защото истински човешкото може да е само лично). Най-кошмарното в случая е, че тъй като децата не осъзнават какво губят, те не успяват да запомнят, че изобщо са го имали. Доколко нашата собствена човечност е потънала (безвъзвратно?) в лабиринтите на отрицанието и страха, залутана нейде там вследствие на целенасочена дисциплинарна обработка?
Може ли да очакваме децата да израснат като пълноценни хора, ако ги третираме като плъхове? Стремим се да създаваме ясна и структурирана учебна програма; търсим начин да направим преподаването все по-предсказуемо и учебния процес – все по-управляем в името на по-голямата отчетност (поредните превъплъщения на контрола). За нас човешкият потенциал като че не крие тайни. Човешките същества са без стойност дотогава, докато не можем да извличаме полза от тях. Разделяме ги на „годни” и … „девиантни” – чрез наказания, двойки и отхвърляне. Какъв безпримерен урок по толерантност… Толерантност ли?! „Нулева толерантност”[1]! За логиката на дисциплината това, което излиза извън нейните норми, е чисто и просто нежелателно. Тя не си задава въпроси; тя се „справя” с него. Заклеймяването и отлъчването с цел дисциплиниране „действа като „клин, който раздалечава хората. Някои чувстват облекчение, докато други са потиснати”, пише Кон. Дамгосаното дете „се чувства още по-зле, тъй като може да приеме, че то май не е съвсем наред и трябва да бъде премахнато от обществото.”
Свободният човек има едно особено качество: той е непредсказуем, защото сам притежава своите извори. Ако учебният процес е предназначен за свободни хора, той няма как да не крие изненади – както за ученика, така и за преподавателя. „Човек учи, когато открие нещо изненадващо – например сблъска се с различната гледна точка на някой връстник – и осъзнае нуждата да преформулира собствения си подход,” казва Кон. Ученето изключва контрола; то се нуждае единствено от еднакво посветени на авантюрата съучастници.
За да си човек, при това морален, трябва да се ръководиш от лични, дълбоки убеждения. В дисциплинираното училище обаче от децата се отнема всичко лично и не се дава време за нищо дълбоко. Често изричаната фраза „нищо лично” не е случайна –тя е индикатор за пълната липса на лични, нестандартни отношения. Те са принесени в жертва пред бога на съвременното общество – Ефективността. В негово име хората се превръщат в бурми в машината на „прогреса” – номера на ученическите чинове, числа от процедурни тестове, целящи да онагледят човешката пригодност за специализираните, класифицирани редици. Нищо лично! Личността е мъртва и бива планово обработвана „отгоре.” „Единственият начин да помогнем на учениците да станат почтени и принципни личности, а не хора, които правят просто каквото им се каже, е да им дадем шанс сами да открият смисъл в нравствеността,” пише Кон.
Дълбоката нравственост, казва той, „е съчетание от принципи и грижа.” От една страна обаче, личните принципи не се усвояват чрез дисциплина, т.е. чрез външен натиск. От друга, „Съществуват все повече доказателства в полза на вродената отзивчивост на децата към състоянието на околните… Изграждането на личности, които са отзивчиви към социалната среда, не зависи изцяло от родителите и учителите. Като агенти на социализацията те срещат съюзник вътре в детето,” цитира Кон Мартин Хофман. Това, което помага на децата да проявяват своята човечност, е грижата, демонстрирана към тях. „Дори и по-големите деца могат да се държат зле, ако им липсват топлите, грижовни взаимоотношения, които дават на хората способност и желание да проявяват повече съчувствие. Те може да са се научили да разчитат повече на силата, отколкото на разума и да демонстрират агресия, вместо съчувствие, тъй като именно това са видели да правят възрастните, а вероятно и изпитали като отношение от тяхна страна.” Дисциплината не постига нищо в тези две отношения. „На практика тя подронва подобни ценности, като насочва вниманието преди всичко към личния интерес. Въпросът „Какво ще ме сполети, ако направя нещо лошо?” буди тревога, тъй като разкрива изключително примитивно ниво на нравствено развитие. Въпреки това, служейки си с наказания, ние водим децата си именно натам!”
В случай, че на някого това му прозвучи пресилено, Кон споменава експеримента на Стенли Милграм от 60-те години. Експериментът показва, че съвсем обикновени хора са способни да подлагат на ужасно болезнени (по тяхно знание) електрошокове някакви злочести непознати с цел да ги „научат” на определен списък с думи, просто защото им е било казано да го направят. 65% от участниците в експеримента увеличават волтажа до 450 волта, без да се спрат; някои от тях казват само, че ще върнат парите, заплатени им за тяхното участие. Повечето от разколебалите се продължават след като биват уверени, че няма да им се търси отговорност дори когато „учащият”, след неистови крясъци накрая престава да дава признаци на живот. Експериментът започва през юли 1961 г., три месеца след началото на съда срещу нацисткия военен престъпник Адолф Айхман. Милграм го създава с цел да си отговори на въпроса дали Айхман и съучастниците му са се движили от някакво общо разбиране за морал. Не; резултатът от изследванията показва, че той и милионите съучастници най-вероятно просто са следвали заповеди, независимо че те са противоречали на моралните им убеждения. Ето какво казва самият Милграм:
„На моралните убеждения на участника, че не трябва да наранява другите и на кънтящите в ушите му крясъци на жертвата бе противодействано от твърдата позиция на властта. В повечето случаи властта спечели. Изключителната готовност на тези зрели, възрастни хора да стигнат до каквато и да е крайност по заповед на властите е основният извод от изследването; най-належащо е намирането на обяснение именно за него.
Обикновените хора, които просто си вършат работата и не изпитват никаква особена враждебност и омраза, могат да движат изключително разрушителни процеси. Нещо повече, дори когато разрушенията станат напълно явни и от тях се изиска да извършат неща, които са напълно несъвместими с елементарните морални норми, се оказва, че малцина разполагат с ресурса, необходим, за да се съпротивят на властите.”[2]
Както отбелязва и психоложката Алис Милер в книгата си „В началото бе възпитанието”, по време на съда срещу нацистките военнопрестъпници един от подсъдимите – Айхман – изслушва невъзмутимо обвинението във всички зверства, извършени от него. Той се притеснява и изчервява единствено защото не се е изправил веднага, щом му казал съдията.
Може би мислите, че тези времена са минали, че това вече е невъзможно? Така са мислили и множество психиатри, студенти, възрастни от средната класа, висшисти и преподаватели по поведенчески науки, от които Милграм поискал да направят прогноза за резултатите от предстоящия си експеримент. Те били единодушни, че на практика всички участници ще откажат да извършат това, което се иска от тях… Документалният филм на Кристоф Ник „Смъртоносна игра” (Le Jeu de la Mort) заснема повторението на експеримента на Милграм не къде да е, а във … Франция през… 2010 г. Сега към него се добавя въздействието на телевизията – извършен е под формата на телевизионно реалити шоу с известна водеща и ентусиазирана публика. Този път не 65%, а цели 81% от участниците довеждат „експеримента” до край!!! Списание „Тайм” пише (The Game of Death: France’s Shocking TV Experiment, 17 март 2010):
„Филмът демонстрира как телевизионната обстановка с камери, настоятелна водеща и публика, която от време на време избухва с викове „Наказание!” е идеално средство за отнемане личната воля на хората. „През последните десет години повечето телевизионни канали си служат с унижение, насилие и жестокост в стремежа си да създават все по-екстремни програми” казва Ник. „Бъдещата телевизия спокойно ще може да организира нечия смърт под формата на забавление, без да срещне никаква опозиция; 8 от 10 души ще приемат това”.
Алис Милер казва: „Хората, които са били манипулирани като деца с педагогическа цел, като възрастни не са способни да си дават сметка за това, което другите могат да им причинят”. Добре дисциплинираното дете „не забелязва какво чувства; то си задава въпроса какво трябва да чувства”, казва тя. Абсурден е стремежът да се създава пламенен устрем за учене чрез дисциплина. Кон пише: „В началните училища най-често цари агресивно приповдигнато настроение и се дава възможност за изява единствено на радостни чувства. (В една стая на третокласници в Минесота веднъж видях до вратата плакат, на който пишеше: „ОТ ТОЗИ ПРАГ НАТАТЪК Е ПОЗВОЛЕНО САМО ПОЗИТИВНО ОТНОШЕНИЕ.” С други думи: „Приятен ден! (А ако не е – ще ви науча аз!)”. Уви, гневните чувства или съмненията в собствените сили не изчезват, ако просто се забрани изявата им.”
Дисциплината чрез заповеди, наказания и награди е метод за организиране и ръководене на войска. Когато обаче „говорим за значението на избора, говорим за демокрация. Днес, както Шели Бърман от „Педагози за социална отговорност” отбелязва лаконично: „Четенето, писането и математиката преподаваме чрез упражнения, а демокрацията – чрез преподаването си”. Ако някой наистина цени демократичните идеали, то той би искал да даде на децата максимална възможност да упражняват избор и да водят преговори.”
Как ли? Е, за това е втората част на книгата. И за създаването на общност, в която човечните отношения и грижа са истинският и естествен регулатор на съвместната дейност. „Нужна е смелост, за да престанеш да наказваш”, пише Кон; „нужно е усилие, за да погледнеш на лошото поведение като на възможност да преподаваш”. Защото и наказанията и „наградите, включително похвалите, превръщат одобрението и вниманието на учителя в условно благо – той ги отпуска на учениците само ако се държат както иска. Това, от което децата се нуждаят най-силно, обаче, е увереността, че ги ценим дори когато се провалят и не са достатъчно добри.”
Що се отнася до моите деца, те са хора, а не кучета – затова ги уча да имат убеждения и да ги следват, без да се плашат от наказания и без да очакват награди. Казвам ви, струва си да опитате – ще ви падне шапката от духовния ръст, непоколебимото сърце и безрезервната любов на малките човечета (ако се усещат достатъчно спокойни, че могат да им дават израз, без да са заплашени или да се налага да ви угаждат, за да заслужат нормално отношение от ваша страна).
Интервю с Алфи Кон на български има в блога на “Горичка”.
[1] Zero-tolerance policy – училищна политика в САЩ за налагане на наказание за всяко нарушение на правилата, независимо дали то е по случайност, по погрешка, от незнание или има смекчаващи вината обстоятелства.
От същите жанрове
