Както повечето културни хора,
Аркадий с негодувание отхвърляше битовите суеверия,
но пламенно и безусловно вярваше в
инферналната същност на спец-службите.
Не, „Младостта на магьосника“ не е смешна. Челите я вече (като Книгозавъра и в love big books and cannot lie) ще възразят, че, напротив, е – и ще са прави. Противоречие? Не, няма. Егений Лукин е написал убийствено забавно хумористично фентъзи, но действителността, която прозира под него, е смазваща. И през смеха тъжиш, и през сълзите се смееш. Можеш да се плъзнеш спокойно по повърхността, да видиш отгласи от „Патрулите“ на Лукяненко, или да четеш зад думите, между редовете, като по соц-време. А там Лукин е безукорно сериозен. Но, моля ви, нека това не ви отказва от четенето, знам проблемът със сериозностите.
Мисля, че ще извърша форма на богохулство, но Лукин има въображение с размаха на Пратчетовото и умението да го впряга в създаване на изкривена реалност, чрез която същинската може да се разгледа по-добре, в отделните си детайли или в мрачната си цялост. В тази книга са събрани толкова много истории, че в един момент започват да нагарчат – и май това е единственото, което не ми допадна, просто ми дойдоха твърде в повече, може би при по-разтеглено четене, не за 2-3 дни, ще поправи това.
Тук Русия я има в пълния си абсурд (който с лекота може да се приложи и за нас, мисля) – уж безусловна вяра в бог, но и безброй суеверия, пиячка на макс, но и една доброта, която съществува у хората, колкото и да е отричана. Това е държавата, която се крепи на магии, уроки, любовни билета, проклятия и псувни, в която всичко може да се реши я с магия, я с рушвет, ако не наистина, то в съня или чрез някоя шашма. И в която разпадането продължава на всякакво ниво.
Няма как да опиша дори и малка част от атмосферата на „Младостта на магьосника“, мисля, че точната дума е разгулна – като литература, като идеи, като внушения и като размах. Лукин защитава блестящо репутацията на руските автори-фентъзофантасти, дори и стъпил върху наследството на гении.
От същите жанрове
