Макар в България да не е прието, ще си призная, че съм направо щастлива.
Купих си тази книга, защото подозирах, че пише за мен. И това си е точно така, на 148 и 211 страница, те са просто задължителни за четене! Иначе с името „Моето порно“, огънато върху тая корица, въплътила нечия дизайнерска халюцинация от 90-те години, едва ли би ме привлякла, ако авторката не бе едно от малкото остри пера в блогосферата, които обичам да чета. Всъщност послъгах – рядко чета Бояна, основно книжните ѝ ревюта, защото харесвам, че можем да посблъскаме мнения за тази и онази книга, като най-видима е конфронтацията ни за „Шантарам“ на Грегъри Дейвид Робъртс (тя, аз), но пък сме съгласни за „Свобода“ на Джонатан Франзен (тя, аз), а покрай нея сега издирвам усърдно „Португалски неправилни глаголи“ на Алегзандър Маккол Смит (тя). И доста още книги ще откриете в тази, но това си е нормално, чукчите-читатели откриваме сюжети и герои навсякъде в реалността около ни.
Всъщност се радвам, че не бях чел повечето статии в блога на Ламбер, особено тези на психологическа тематика, които ме впечатлиха с прямотата си, макар в един момент да е налице известна повтаряемост на изводите, ако не на доводите. В книга тези текстове ми изглеждат по-добре, по-улегнали, по-тежащи си на мястото, ако и да излизат малко от контекст и времето си на написване. Абсурдите около ни обаче не са твърде разнообразни в последните години и макар опаковката да се променя, същността си остава еднаква – и тя се корени както в народопсихологията, така и в психопатичните и социопатичните черти, които се проявяват ярко, особено като бъдат подплатени с анонимност и/или безнаказаност. Ламбер разнищва редица щекотливи теми и нейният анализ впечатлява.
„Моето порно“ е публицистичен разрез на българското общество от жена, която има възможността да го гледа И отстрани – както в чисто географско, така и във времево отстояние. А Ламбер умее да пише, при това саркастично и прорязващо, безпардонно също е хубава дума и мога да изсипя още цял куп прилагателни, които ще си седят красиво, без да ви казват нищо. Затова предпочитам да поставя тук едни добри откъси, които ми привлякога вниманието:
Изборите не предстоят. Те се състоят непрекъснато. KLETA MAJKA BALGARIQ просто си стои и си смърди, долната част от тялото ѝ дебелее от евтина, богата на въглехидрати храна, а най-горната, понеже вече не е модерно да се друсаме, само се държи като надрусана. Накрая ще изнесат останките ни с кран и ще ни таксуват двойно в крематориума. Това е положението.
Изкуството да бъдеш бог опитва да създаде реалност, в която вярващият да остане завинаги. Предполагам, че това не е невъзможно, ако в словосъчетанието „позитивно мислене“ мисленето реално се случи само като украса. За жалости, при много по-безобидни култове и вярвания мисленето лесно остава на втори план, а ук то просто е ненужно и в един момент невъзможно. И не, не искам да кажа, че вярващите в този култ са глупави, някои познавам добре и смело твърдя, че са особено интелигентни хора. Но същото мога да твърдя и за познати интелигентни наркомани, алкохолици и хора с други психични проблеми. Както казват, то не подбира.
В ревюто ѝ за „Платформата“ на Мишел Уелбек (за чиято „Подчинение“ скоро пак ще кръстосаме шпаги с нея, предвкусвам го) се забавлявах и с умението ѝ не само да предаде случващото се, но и така да представи книгата, че да ти се прииска да четеш, дори и да съзнаваш, че навярно няма да харесаш прочетеното изобщо:
В едни страници пълни със секс, секс туризъм, извратен секс и нещастен, патетичен, жалък секс има и толкова много значими изводи за обществото, колкото всички наши социолози накуп не са успели да произведат за последните 10-тина години. И още по-яко, изводи, които вероятно ще се потвърждават и потвърждават от действителността, която ще си изковем в следващите десетилетия. Действителност на самота и отчуждение, в която от „човекът е социално животно” акцентът ще остане в „човекът е животно”. И като социално животно той ще продължи да се стреми към контакт с останалите, но като животно обрулено от страданията на дислайка, на отхвърлянето, на липсата на любов, желанието му за любов ще продължи да мутира в нуждата да причини и да изпита болка. Защото така е по-лесно. Няма страх от това да не ти забият шамар, ако ти пръв забиеш шамар, няма шанс да те отхвърлят, ако вместо да тръгнеш с добро причиниш болка още при първата среща.
Но знаете ли какво ми допадна най-много в „Моето порно“? Че открих себе си в неща, която тя е изтипосала и показала прямо, без грим. Да ти стане срамно от написаното от някой друг, ето това е признание, дори и с кисела физиономия и трескаво дирене на оправдания наум. Признавам, като прочетох ето това: „Всеки писал и творил професионално, т.е. за пари, има този адски удобен рефлекс винаги да е в състояние да произведе нещо уж смислено, което колкото повече емоции крие, ще е сковано с толкова повече пирони и удари на длетото“, се усетих, че поради липса на време съм почнал да пиша ревюта ей така, набързо, осланяйки се на пълната сигурност, че почна ли да пиша, все ще се получи нещо приемливо и четивно. И написаното е точно такова – приемливо и четивно. Но не е хубаво. Не е достатъчно. И благодарение на тази статия за филм, който между другото не бих гледал и насила, си седнах на задника и мисля повече по текстовете си тук, намалих честотата и на писането, и на четенето, защото наистина ми пука какво се случва с този блог и кой ще го чете и ще има полза от него. И затова съм благодарен на тази почти непозната ми жена, с която бих се скарал отмък за всичко, но няма да спра да уважавам.
Знам, че време няма и мързел има, затова ще ви насоча към само една от статиите в блога на Бояна, която според мен е сред най-добрите ѝ, поне в рамките на книгата ми направи изключително впечатление, защото е сплав между обща култура, умение за синтез и заявена ясна гражданска позиция: „10 разлики между барон Осман и арх. Диков“.
Обикновено бих разчупил текста със снимка на авторката, но няма да слагам, защото у нас се очаква, че хубавите жени са тъпи. Но пък, както самата тя посочва на едно място, мерило за глупост е и ако „приемате автоматично, че някой е умен само защото искате да правите секс с него/нея. Или обратното.“ Та и в двата случая не искам да ви разсейвам от факта, че макар наглед „Моето порно“ да изглежда като самиздат-грозно патенце, е всъщност чудесна и смислена книга, която си струва четенето. А пък ако се минат и от добър коректор, тия текстове ще станат още по-приятни.
И не, „Моето порно“ не е скандално. Но пък цъкнахте на статията, нали? :Р
От същите жанрове
