Лятото започна и завърши със смърт.
Но по средата?
По средата лятото успя да бъде и много други неща. Успя да бъде любов и приятелство, чудотворно силен смях и великолепно глупави решения.
Реших да не пиша за „Моите приятели“ при излизането ѝ преди два месеца. Искаше ми се читателите сами да си я открият като сюжет, като послания, като прегръдка. И това се случи – няма съмнение, че е не просто една от най-четените книги на лятото, но и една от най-обичаните, това особено въздействие върху сърцето, което шведският писател упражнява деликатно и неумолимо със своя специфичен и много простичък наглед маниер на писане. Сега проверих, че макар да съм чел и работил по почти всичките му книги, в блога съм писал само за четири – „Човек на име Уве“, „Баба праща поздрави и се извинява“, „Брит-Мари беше тук“ (трите начални романа, с които той спечели обичта на толкова читатели) и най-важната за мен: „Бьорнстад“. Началото на епичния му магнум опус, който, допълнен с „Ние срещу всички“ и „Победителите“, формира трилогия като никоя друга, в която тъга и смях се преплитат в неделима пречистваща душата сплав. И за мен все още – и това едва ли ще се промени – тази трилогия ще си остане върхът в творчеството на Бакман, макар да знам колко много хора харесват силно „Тревожни хора“ например, която за мен поне беше нещо като живителна отмора между два от томовете на драматичната хокейна поредица.
Ние сме самотни маймуни, живеещи на скала в космоса, а дъхът ни се състои от осемдесет процента азот, двайсет процента кислород и сто процента тревога.
И после дойде дългата почивка, която писателят си взе, пътьом смени своя агент, сякаш покрай холивудската адаптация на „Човек на име Ото“ го привлече американският размах… и всъщност възвестената поява на „Моите приятели“, която излезе първо на английски, беше някак енигматична. Не исках да я чета предварително, исках си я на български и точно в превода на Любомир Гиздов, който с шлифован талант, осмислен опит и дълбока емоционална съпричастност провожда книгите му толкова години към нас. И когато я дочаках, написах, че когато я четеш, сърцето отново затуптява (туп-туп, помните какво символизираше това в „Бьорнстад“, нали?) в ритъма на неговия особен, милостив към хората и недостатъците им стил на писане. И благодарение главно на Любо, но и също на редакторката Ния Харалампиева и художника Дамян Дамянов, всички ние получихме книгата преди всички останали неанглоезични държави по света. Какво по-хубаво?
А сега стоя минути наред безсилен пред екрана, гледам си няколкото страници записки от романа и се чудя как да го предам. И си мисля, че всъщност няма нужда да пиша аз нещо особено, ще се опра на думите на самия Бакман и ще се опитам да обрисувам не толкова какво се случва в книгата, колкото нейните послания и постоянната въртележка от емоции, която се вихри при четенето.
В „Моите приятели“ Бакман отново се обръща основно към младите хора, в отлика от първите му романи, които повече говореха за по-възрастните. Неговата Луиса, с която начева всичко, едно смело момиче, влюбено в… картина, която просто жадува да види за миг, това е целият план за живота, който има. Досега същият този живот не ѝ е дал много добри неща, дори напротив, но едно зърване на първата и най-високо ценена творба на световноизвестния художник К. Юат – „Тази с морето“ – би трябвало да послужи като уравновесител на всичко лошо, което е преживяла. И се получава следното: „Великден е и се появи преследвано момиче, което се държа мило с бездомник на улицата… и изрисува стената на църква.“ Започна история, която е както за Луиса в настоящето, така и за няколко деца в миналото, за които „всичко най-хубаво все още предстоеше, всичко най-лошо също“.
Възрастните все си мислят, че могат да предпазят децата, като им попречат да ходят на опасни места, но всеки тийнейджър знае, че това е безсмислено, защото най-опасното място на света е вътре в нас. Крехките сърца могат да се счупят, независимо дали се намират в някоя тъмна уличка, или в дворец.
Истинската история в „Моите приятели“ е там, в миналото, защото „хората са пълни с всякакви чаркове, които остават скрити. Чупят се невидимите ни части“, но поне едно голямо предизвикателство ще бъде изпълнено – да се нарисува морето, независимо колко много хартия ще е нужно за това. Там Бакман ще ни срещне с един световноизвестен художник, за когото светът просто още не знае, а неговите приятели са първите, които са го разбрали, докато се справят някак си със своя „див и скъпоценен“ живот. И все пак същият този човек в бъдеще ще мечтае „единствено да не го разпознават на улицата и да не бъде възрастен, и да лежи на кея с най-добрите си приятели, и да пие стоплени от слънцето безалкохолни, и да чете комикси за супергерои. Да бъде един никой заедно с най-добрите си никои.“ Защото в онова нежелано бъдеще на популярност „всички, с които се срещаше, му казваха, че го обичат, а почти никой не може да оцелее след такова нещо.“
В края на живота си искаше единствено това, което искат почти всички от нас: да си върнат летата от детството си.
Двайсет и пет години след онова лято на „любов и приятелство, чудотворно силен смях и великолепно глупави решения“, но и лято на насилие и смърт, един от приятелите на художника ще се вози във влак с Луиса, без да е напълно сигурен как е станала тая работа, ще пренася два извънмерно ценни, макар и много различни един от друг предмета, които благополучно ще успее да загуби съвсем скоро за свой ужас. А междувременно това необикновено момиче, което само времето е попречило да бъде едно от онези негови приятели, ще го тормози безмилостно с неумолимата хаотичност на своята младост и оптимизъм. А той е просто един възрастен мъж, чието лице е отвикнално да се усмихва, защото „когато остарееш, гравитацията смъква устните ти надолу и пътят, който трябва да изминат, за да се усмихнат, се удължава.“ И за него, и за Луиса всъщност е останало само едно спасение – изкуството. Защото то е „крехка магия, също като любовта, и тези две неща са единствената защита на човечеството срещу смъртта. Това, че рисуваме и танцуваме, и се влюбваме, това е нашият бунт срещу вечността.“ И те неохотно, с изкуството като щит, ще трябва да си проправят път през всички препятствия, които ги очакват, а те определено не са едно и две.
И точно изкуството е това, което свързва двете части на романа. Там, в миналото, където децата трябва да се справят със света, който не просто не ги разбира, а дори отхвърля, и настоящето, където тяхната шеметна история получава неочаквания си завършек. Но дали е толкова неочакван, си мислех? След толкова книги на Бакман едно знам за него – че той е винаги готов да въздаде една особена милост на своите герои, да дари прошка за всичко и да осигури така жадуваното изкупление за всяко прегрешение. За мен „Моите приятели“ е неговият красив апел да се прощава и помага на слабите, на различните, на непасващите, тези, които бясно движещият се и променящ се непрестанно свят избутва встрани и дори понякога безмилостно прегазва. И този роман на Бакман е посветен на крехкостта на човешкото сърце и отчаяната нужда от повече емпатия и разбиране. И трошицата смирение, без която никой не е истински човек.
