Няма такова градче като Зефир! Представете си магията, рисувана от Рей Бредбъри, в комбинация с мрачния талант на Стивън Кинг и необузданата жизненост на Марк Твен – всичко това, сбрано на едно място под перото на майстор, който достойно застава до тази света троица автори на книгите, които са ни вдъхновявали като (и не чак толкова) млади. Една от книгите, които всеки млад човек трябва да прочете, редом до „Вино от глухарчета“ и „Сбогом, Лято“, „Да убиеш присмехулник“, „Изгубеният свят“, „Приключенията на Барон Мюнхаузен“, „Приключенията на Том Сойер“… а в „Момчешки живот“ на Робърт МакКамън има отгласи от всички тях като реверанс на автора към тези, които са градили неговия и нашия вътрешен мир с мощта на въображението и човещината си.
В Зефир от 60-те години може да се случи всичко. В реката дебне древно чудовище, на което суеверните чернокожи принасят ежегодна жертва, по шосето се носи призрачна спортна кола, а по някое време и един трицератопс заживява наблизо; в гората вечна цел на ловците е легендарен бял елен, в църквата нахлуват зловещи стършели-атеисти; в бездънното езеро цамбурва кола със загадъчен труп в нея, а тъмнокожа Дама на над век (съща майка Абигейл) предизвиква изблик на расова омраза и отключва зловещи събития с простичкото си и разбираемо желание братята й да имат музей на робското си минало.
А в центъра на тези и още милион чудесии едно хлапе на име Кори Макенсън само иска да живее смоя момчешки живот, да кара колелото си, което притежава собствена воля, да спаси кучето си от лапите на смъртта, дори и то да се превърне в нещо излязло от „Гробище за домашни любимци“, да се отърве от зловещи побойници и най-важното – да лети на воля със своите приятели. Да, не са простички нещата, но пък са толкова красиви като цели – и защо да не ги постигне, че и пътем да помогне на баща си да се справи с бандити като от Дивия Запад и да разкрие извършителя на жестоко убийство? Лесно е – той е хлапе, следователно всичко, всичко е възможно.
Едно след друго събития разбунват малкото градче, в което сякаш се е настанила вечността – онази вечност на лятото, която хлапетата толкова обичат. Една след друга истории разказва МакКамън и от тях изплита своята притча за добротата, за приятелството, за любовта, за доверието, за човещината и за дълга – на всеки към близките му и към всички, които обича. Срещу тях злото има много много лица – от дежурните побойници, през местните бандити, които са готови да воюват, за да защитят привилегиите си, та дори до нацистки военнопрестъпник, който се спотайва като вълк в овча кожа. И всичко това – на фона на противостоенето между чернокожите и расистите, което в американския юг далеч не е преодоляно.
„Момчешки живот“ може да се чете на много нива, според възрастта на четящия – за хлапетата ще е вдъхновяващ приключенски роман, за нас, вече попорастналите, са видими много по-сериозните теми, които МакКамън засяга през детския поглед – нетърпимостта, злобата, агресията, които избуяват с лекота във всяка човешка общност, колкото и тя да се кичи с въобразени морални качества. Същевременно книгата е чудесен реверанс към едно отминало време, към един начин на живот, който малко по малко изчезва – също както в „22 ноември 1963“ Кинг пише за неговите си спомени, вмъкнати сред действието, подобно и на любимото двутомие на „То“.
Творбата на Робърт МакКамън е прекрасна книга, която просто не мога да си обясня защо не е била преведена досега на български език – и все пак е голяма гордост, че допълва чудесната серия „Магика“, в която вече няколко книги се доказаха: дори само „Слепоглед“ на Уотс и „Шадоус Фол“ на Грийн са достъчно доказателство за това, както и очакваната по коледа „Ужасът“ на Дан Симънс. И за умението на Благой Иванов да открива непреведени диаманти като всички споменати в този абзац, за което му се възхищавам искрено. И благодаря на Елена Павлова за чудесния, вкусен превод!
Ето и едно кратко клипче с автора, преведено специално за излизането на книгата:
И последно – два от многото откъси, които ме впечатлиха:
Струваше ми се, че той разбира самото ядро на съществуването, и с това е запазил млади очите и младо – сърцето си, макар и тялото му да е остаряло. Надзърташе направо в космическия ред на нещата и знаеше, че животът не се крепи само на плът и кръв, но е и в множество вещи – добър, верен чифт обувки; стабилна кола; химикалка, която винаги пише; колело, което те е носило много мили – в които ние влагаме вярата си, а те ни дават на свой ред сигурността и радостта от спомените.
Тук изкопаемите със сърца от камък могат да изсумтят с думите: „Що за щуротия!“ Но нека им задам само един въпрос: не ви ли се ще понякога – та било дори и само за краткотраен миг – отново да се сдобиете с първото си колело? Помните как изглеждаше, нали? Помните… Кой взе от вас онова колело и къде попадна то? Никога ли не се питате, ама наистина ли?
–-
Момичето се взираше в мен с откровено смущение, мократа ѝ коса – преметната през раменете. Лицето ѝ бе озарено от проникнал между листака слънчев лъч и отвъд гнева ѝ съзирах прелестно видение. Което ме изненада, понеже силата на красотата ѝ ме порази така силно и отведнъж. Има много неща, които едно момче смята за красиви: отблясъци по корпуса на колело, лъскавата козина на куче, песента на йо-йо, въртящо лупинг, жълтата пълна луна, зелената трева на някоя поляна, както и свободно време под ръка. Лицето на момиче, все едно колко са правилни пропорциите му, обикновено не влиза в този списък на оценявани високо красоти. В момента обаче забравих за куркащия си стомах и ухапванията на комарите, и за драскотините от тръните. В мен се взираше момиче с най-прекрасното лице, което някога бях виждал, очите ѝ бяха светло теменужено-сини, а аз имах чувството, че се будя от твърде дълъг и ленив сън за нов свят, който никога не си бях представял, че съществува.
