Трудно е да оцениш трилър, чиято фабула разкриваш още в първата третина, а в общи линии и краят е ясен. От друга страна, трябва да се оцени и кога е писана „Момчетата от Бразилия“ на Айра Левин – далечните 70-те години, когато нещата са много различни. Така че в крайна сметка – смесени чувства, с една идея по-положителни от средното положение.
Д-р Менгеле, укрил се в Южна Америка, изпраща шестима нацистки убийци да трепят хора из няколко държави. Близо стоте набелязани жертви са дребни чиновници, повечето вече пенсионирани, с доста по-млади съпруги. Изрично уточнен е не само редът на убийствата, но и точните дати, на които те трябва да бъдат осъществени. В този странен план се крие последната надежда за възраждане на Райха, а единственият способен да разкрие какво точно се случва и да му се противопостави, е човек, отдал живота си на преследване на укрити нацисти – Яков Либерман. Малко по малко губещ вниманието на публиката, осъзнаващ, че колкото повече време минава, толкова по-малко значение придобива делото му, той трябва да се справи с куп проблеми – и личните си страхове, – за да поеме по дирята на първите убийства. Нещата се разплитат неочаквано бързо.
Дали от името, дали от корицата, фабулата наистина е доста лесно да се разкрие и по-лошо, близка е до ума за всеки, който е чел повечко за Втората световна война и Райха изобщо. Стилът на Левин е някак си личен, той пише действието си отблизо – всяка сцена е описана детайлно и внимателно, но сякаш точно в това се губят и по-едрите щрихи, по-силното внушение от цялостния замисъл на нацисткия „Ангел на смъртта“. С две думи – сносен трилър, с претенции за класика, но от книгите, които с времето малко по малко губят чара си, не успяват да се доберат до вечността в жанра си. Истината е и че научните достижения от последните две десетилетия правят нещо банално това, което преди 40 години е било смахната и чудесна идея за роман.
Още за книгата – в „Tanstaafl“, но там директно си пише какво се случва в книгата, на ваша отговорност е, ако ви се чете.
От същия жанр
