Момчетата от „Никел“ бяха прецакани

Момчетата от „Никел“ бяха прецакани –
преди училището, в него, след него;
това беше траекторията на живота им.

  След като в „Подземната железница“ описа робството през призмата на леко бягство от реалността, материализирайки метафоричната „подземна железница“ – известния метод за бягство на чернокожи от робовладелските щати,  Колсън Уайтхед се насочва към една истинска, но не по-малко стряскаща история – в „Момчетата от „Никел“ той вгражда реални събития и подробности. Събития, свързани със страховито насилие над деца, което е продължавало безнаказано твърде дълго време.

   Уайтхед задвижва своя сюжет през образа на Елуд, кротко и прилежно момче от Флорида, който от малък се труди здраво, мечтае да учи, участва в движението за права, вдъхновен от речите на Мартин Лутър Кинг, но една злощастна случайност го изправя на пътя на закона. А за такива като него в онези смутни години на социални вълнения няма прошка – изпратен е в училището „Никел“, разделено на част за бели и част за цветнокожи. А излизането от там не е сигурно дори човек да е готов да изтърпи наказанието си безропотно. С умело прескачане във времето авторът описва порядките на това място от ада, как децата са използвани за безплатен труд, какви издевателства се случват над тях в нощта дори при дребни простъпки, а от бъдещето, където Елуд е свободен и гради своя живот, той хвърля мостове към предопределената трагедия в кулминацията на книгата. Там, където един боксов мач води до смърт, където опитът да се уведомят властите за реалността на училището се проваля, и където отравянето на един надзирател е геройство, което може да коства всичко на заговорниците. Защото в крайна сметка стремежът към справедливост не може да бъде изтръгнат дори с камшици.

Дори мъртви, момчетата създаваха неприятности.

   В малко на брой страници Колсън Уайтхед е събрал много от времето, в което цветът на кожата поставя човек в безизходна ситуация, а „Никел“ е училище само на пръв поглед – безименните гробове, които се откриват в бъдещето около него, крещят по-силно от всичко своята истина. Романът ми напомни на много силната трилогия на Мириам Петросян „Дом, в който…“, където с леко фантазна украска пак бяха описани сцени, достойни за фантазията на Уилям Голдинг.