Джон Партлоу си помисли, че в крайна сметка това очакваше всички в този занаят: да се простят с хитростта и пъргавината си и да потънат на дъното на бутилката, защото само там продължаваше да живее Голямата мечта, а без Голямата мечта един измамник нямаше за какво друго да живее.
Навярно и друг път съм споменавал, че Робърт МакКамън си проби път на български основно върху издателско-фенски ентусиазъм, а чак после дойде и читателският. Винаги ще помня страстта, с която Благой Иванов защитаваше идеята да издадем шедьовъра „Момчешки живот“, а сетне и приключенската фантастика „Границата“. Миналаат година се появи и магнум опусът „Лебедова песен“, а наскоро прочетох и едина издадена преди години: „Мистериозно завръщане“. И сега пак Благо заложи на „Момчето, което чуваше всичко“, една драматична история със съвсем малко свръхестествен привкус, посветена на мизерията в началото на 30-те, расизма и цветовете на човешките души.
Съдбата пресича пътищата на двама печени измамници – Джон Партлоу, който притежава вдъхващо доверие лице, което използва за дребни измами за броени долари, и Джинджър ла Франс (и двете имена са силно изменчиви като собствениците им), която си губи времето с евтини представления за разгонени глупаци. Времето си е измамническо – разорило е мнозина, беднотията е повсевместна и богаташите привличат още повече злост върху себе си от обичайното. След бурно и много страстно опознаване двамата решават да зарежат игричките на дребно и да се хвърлят в голямата игра, като отвлекат двете деца на един предприемач. Огромният откуп, който искат, трябва да ги осигури до живот, но нещата се объркват заради едно чернокожо хлапе, хамалин на гарата, което притежава странната способност да си говори телепатично с единици други с подобна дарба.
Къртис Мейхю е истинският център на романа, макар да се появява като статист далеч след неговото начало, когато диаболичният план на двамата измамници е вече готов и напът да се задейства. В неговия свят подчинението пред белите се подразбира, а смирението и приемането на агресията им е единственият начин на живот. Всеки негов опит да помечтае за нещо различно бива жестоко стъпкван, а единствената му утеха е това, че може да си говори наум с малко момиче, което крие самоличността си. И както може да се досетите, точно тя е една от мишените на измамниците. И само телепатичната им връзка ще даде шанс за спасение на децата, попаднали в ръцете на чудовища. Но този шанс минава през много пролята кръв, през смазани змийски тела и Хензел и Гретел, които бягат от вещицата без камъчета по пътеката.
На пръв поглед „Момчето, което чуваше всичко“ е трилър за отвличане, който прераства в кървава вендета. Но не е – това си е историческа драма за един от най-тъмните периоди в американската история, това е роман за грозното лице на расизма и на предразсъдъците, за социалните разломи и за оцеляването на всяка цена. Много отгласи от любими автори и книги ще откриете, например таланът на Къртис прилича на този на Халоран от „Сияние“, а самата Джинджър е сякаш още едно проявление на архетипното зло с много лица в романите на Кинг (и на дявола от „Лебедова песен“, разбира се). Интересно е как в началото на книгата двамата измамници не приличат на явни антагонисти – със своето собствено оприличаване на Бони и Клайд те се приемат за герои, които обаче поемат надолу към ада. Там, където само свръхестествена дарба може да застане на пътя им, но трябва и да плати на Харон за превоза си в лодката му.
