Нагнетеното до откат “Момиче на пружина” на Паоло Бачигалупи

Обикновено не давам вяра на хвалбите, които се изтипосват на кориците на книгите – от личен опит знам, че няма книга, за която да не може да се намери добре звучащо хвалебствие от безбройните западни медии. В случая “Най-значимият научнофантастичен роман на годината!” по-скоро ме отказа да я чета, но поредното великолепно ревю на Милена Ташева промени в миг нещата.

(Само прочетете какво е написала Мила тук и по-долу:
Предателства, интриги, смърт, заговори… Всичко това се развива с шеметна бързина, маскирана от будистко търпение и примирение. Един стар генетик, който се мисли за бог. Един калорийник, който се преструва на бизнесмен. Две враждуващи министерства. Безброй пиявици. Един герой и една змия в пазвата му.
И едно момиче на пружина.)

“Момиче на пружина” на Паоло Бачигалупи е роман с минимално действие, но обстановката в него е толкова чудна и невероятна, че това почти не се забелязва. Бях стигнал до половината, когато осъзнах, че на практика още нищо не се е случило, фабулата дори не се беше завързала, но това нямаше значение сред този великолепен свят, обрисуван от истински майстор. Постапокалиптичността е толкова магнетична, няма как.

Близкото бъдеще. Няма нефт, глобалната икономика е рухнала, а животинският и растителният свят са жестоко покосени от убийствени изкуствено създадени зарази. Част от познатите ни животни и растения вече ги няма, а оцелелите видове трябва непрекъснато да се обработват на генетично ниво, за да са в крак с мутиращите опасности. Населението на Земята е намаляло в пъти, а най-мощните корпорации продават стерилизарани семена на луди цени, впримчвайки във финансовата си хватка цели държави, захвърлени отвъд ръба на мизерията. Енергията идва от т.нар. пружинници, в които по ред хитроумни начини се нагнетява енергия – необяснимо за мен, дори и огнестрелните оръжия са на този принцип, включително и превозните средства. Представете си компютри, работещи с педали и фабрики, захранвани с енергия от гигантски зверове – мегадонти, които са използвани както като големите в романите на Пратчет, така и като бойни ездитни животни.

Момичето на пружина се казва Емико – изключително красива, тя е рожба на напреднала японска технология, която осигурява изкуствени човеци за застаряващата островна държава, нуждаеща се отчаяно от работна ръка. Там Новите хора са нещо нормално, дори са на почит, но в Тайланд – опазил на косъм и защитаващ отчаяно своята независимост както от западните корпорации, така и от повишилия нивото си океан – те са забранени по религиозни причини. Емико живее зловещ живот на сексуална робиня в забутана кръчма, а собственикът й плаща луди пари за подкупи, за да запази скъпата си играчка. Момичето на пружина има вкоренени инстинкти на безусловно подчинение, но никой не знае, че някъде има точка на пречупване, отвъд която тя е нещо различно.

(Мила:
Играчка, висшо постижение на генетиката, момичето на пружина Емико, е творение на японската култура, по-японка от онези, които си спомняме от „Шогун“ на Клавел. Самото изящество на чаената церемония, претворено в плът. Най-голямото постижение на генехакерския порив за творчество. Най-голямото извращение против природата, според поне три религии и няколко закона. Емико, прекалено съвършена, за да оцелее. Прекалено ценно капиталовложение, за да бъде оставена да умре. Емико, чиито живот не струва нищо. Емико, прекрасното момиче на пружина, куклата на конци, която преобръща съдбата на Тайланд и Крунг Теп, без да го съзнава.)

Както може да се прочете на задната корица, Андерсън Лейк е агент на западна корпорация, който под фасадата на собственик на фабрика за нови модели захранващи пружинници търси причината за появата на нови видове растения в Тайланд – подозрението му, че държавата има собствена семенна банка от времената преди заразите се оказва правилно, а някъде на тайно място гениален (и не по-малко луд) учен, избягнал на косъм смъртта, успява да ги използва, за да създава нови, невероятно ценни видове. Заедно с други едри търговци-чужденци, Лейк трябва да лавира между параноичните власти, горди от своята независимост, и собствената им безмерна алчност.

На техния път стои Тигъра на Банкок – смел полицай-белоризец (полурелигиозни формирования, създадени за бърза локализация и унищожаване на огнища на зарази), изумително неподкупен на фона на прогнилата структура, в която служи. Той е последният бастион на романтичната защитана на националния идеал на самодостатъчността, срещу който се надигат и вътредворцови сили, които искат да използват чуждите търговци, за да се отвори Тайланд към отново глобализиращия се свят.

Написах много за сюжета, но това са само малки късове от един изключително майсторски обрисуван свят, реален до последния детайл и плашещ в своята осъществимост. Всички елементи на този свят ги има в зародиш и в наши дни – дори суеверието и политеистичната религиозност видимо се засилват, вместо логичния им път към отмиране.

Авторът с практически незапомнимо за българин име определено е написал книга, която се запомня и остава в главата, и немалко новини в медиите ще припомнят пак и пак тази книга.