Както съм имал повод да спомена вече няколко пъти, любимите ми книги на Кинг далеч не са сред най-популярните му – това са „Дългата разходка“, „Пътна мрежа“ и „Гняв“. Някъде около тях гравитира и „Момичето, което обичаше Том Гордън“, която бях взел от библиотеката преди твърде много години вече, и която остави белег в мен. Историята за момичето, загубено в гората, която оцелява в продължение на дни, докато я дебне свръхестествено зло същество, поредното превъплъщение на оня абсолютен демоничен образ, който Кинг вплита в толкова от историите си (То, Флаг, Гонт).
Затова я взех за препрочитане в деня, в който най-сетне излезе отново. Едно нещо не се бе променило изобщо – все още правилата и очарованието на бейзбола продължават да ми бъдат съвършено непонятни 🙂 Но бележките на преводача, винаги щателния в това отношение Слави Ганев („Трескав блян“ на Джордж Р. Р. Мартин, „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим, „Монахът“ на Матю Грегъри Луис, „Дракула“ на Брам Стокър), помагат в тази област. Но както и при първия прочит, така и сега спортът е щрих към одисеята на Триша Макфарланд, която само иска да избяга за малко от караницата между майка ѝ и брат ѝ. И това бягство я оставя сама в гората, с малко храна и вода, и с радиогласовете от уокмена ѝ (дали не бе нужна бележка и за него? :)). Гласовете, които поддържат духа ѝ, докато съзнанието ѝ бавно се замъглява.
„Момичето, което обичаше Том Гордън“ е от кратките психологически трилъри на Кинг, в които умението му да вкарва читателя в главата на един-единствен герой, също както е например в „Дългата разходка“, позволява да опише лъкатушенето на ума на човек в критична ситуация. 9-годишното момиченце изглежда обречено сред огромната гора, а Кинг сгъстява краските на драмата ѝ с постепенното свършване на храната, водата, проблемите с жестоките насекоми, губенето на килограми и рухването на здравето ѝ. Постепенното вмъкване на едно колкото реално, толкова и имагинерно чудовище е последният щрих, който носи равна по сила заплаха и в двата случая – вярата на читателя и вярата на Триша могат да създадат ужаса там, където няма основание за него. До края, където в тунела се вижда светлина, но сянка я препречва.
Мисля си, че този роман е своего рода преразказ на „Червената шапчица“, само че с добавка сървайвалистки реализъм. Иначе звярът си е там и точи зъби, но отново, както в приказката, не бърза да се добере до жертвата си, а предпочита да разиграе театър с нея. Мощта на архетипните истории се предава точно по тоя начин от поколение на поколение.
